Сърчицето на Врабчо

Сърчицето на Врабчо

Случвало ли ви се е както си вървите по улицата да ви капне нещо на носа или на ръката – обръщате поглед към небето, но то е синьо и няма нито едно облаче. “Сторило ми се е”, казваш си и продължаваш по пътя. И през ум не ти минава, че това може да е сълзичката на влюбено врабче.
Последния път, когато се разплаках беше близо до един фонтан в София – хората, които се бяха наредили на някаква дълга опашка, дори не вдигнаха поглед към облаците. Фонтанът пръскаше наоколо разноцветни капки и никой не подозираше, че аз, Врабчо Страшников, плача за моята любима – голямата сива чайка, която в тази мека есен отлетя на юг.
Тя летеше високо над Бялата къща и заедно със сестрите си рисуваше кръгове в небето. Никой не знае точно защо и от кога тези морски птици гнездят в столичния град, но щом аз я зърнах, сърцето ми заби лудо. Мечтаех си да бъда свободен като нея, да се понеса върху крилете на ритъма и от висината да помахам на приятелите си долу, разпилени по улици и покриви. Тогава още не знаех, че сърчицето ми не може да издържи на такъв голям полет и мястото му е при тях – врабчетата и децата.
Всяка сутрин щом чуех песента на чайката, политах към градинката с фонтана. Дебнех я отдалеч с настръхнало сърце - грациозната птица внушаваше страст и почитание. Страхувах се да не ме забележи, въпреки че толкова много исках да се запознаем. Тогава още не знаех, че така се терзаят само влюбените. До като един ден...
Слънцето грееше жарко, улиците бяха почти празни, а минувачите се криеха по сенчестите тротоари. Само в Голямата къща работеха много хора, защото от техния труд зависеше съдбата на всички. Сребристата чайка отново се появи, но този път се отдалечи от сестрите си. Завъртя се веднъж, после направи един по-малък кръг, рязко се сниши и кацна недалеч от кестена, където се бях спотаил. Реших, че напразно ме наричат Страшников ако не се реша да скокна до нея. Приближих се и тя веднага ме забеляза, а аз потънах в погледа й – огромната за моите размери птица, имаше благи пъстри очи. Гледаше ме с разбиране и закачливо размаха криле. Почуствах как сърцето ми ще изхвърчи от радост и наистина – чайката се наведе, помириса сякаш нещо близо до мен и ме покани да полетим.
И друг път съм се издигал над покривите, но сега заедно с красивата бяла птица, която летеше малко над мен, успявах много по – смело. Правех лупинги над градинката и площада, а чайката сякаш се заливаше от смях. Ето как никога, дори за миг не бива да се отказваш от мечтите си, мислех си. Но тъкмо бях разперил криле да се издигна още по-високо, задуха силен вятър. Течението ме завъртя, залюлях се във въздуха вече не на шега. Нямаше и минута и от черното небе се изсипа леден дъжд – чудовищна градушка.
Моята приятелка бързо се извъртя и ме прегърна с крилото си. Паднахме на земята, но прегръдката омекоти удара и бързо се скрихме под стряхата на близката църква. Цяла нощ хвърчаха коли и бучаха сирени, но аз се чувствах защитен. Заспах с топлите сънища на помилваното си сърце.
Много пъти това лято чувах песента на чайката, но вече не политах към нея. Исках да си скрия спомена, за да ме топли в студените дни. Останах си с врабците от квартала и често помагах на Жорко и децата да изпълнават своите желания и мечти.
На есен моята чайка и сестрите и отлетяха, но всички казват, че наесен ще се върнат пак!