Не е лесно да бъдеш различен

НЕ Е ЛЕСНО ДА БЪДЕШ РАЗЛИЧЕН

- Ти седни тук и мирувай!, каза майката на Жорко и го настани в края на масата. „Надявам се да свършим бързо“. Подаде му бял лист и флумастери и затропа с токчетата си напред. Учителската стая скоро се изпълни с госпожи, класните на всички класове щяха да обсъждат важни въпроси за програмата и успеха на учениците.
А Жорко ?! – той не за първи път присъстваше на учителски съвет, защото вечер нямаше кой да го гледа вкъщи. Какво ли значи „Мирувай, Слушай“?, мислеше си момчето. Откакто беше с очила и стана първокласник, почти се отказа от пакостите. Занимаваха го много сериозни проблеми, като например пътя на писмата. Той още не знаеше, че има пощи и служители там, а си представяше, че писмото пада от кутията и слиза под земята, а там по някакви незнайни пътища пристига до получателя. И докато си представяше този лабиринт и го рисуваше на листа, се заслуша в разговора на учителките. „Децата, които имат СОП, се нуждаят от специална педагогика и използват услугите на ресурсен учител, който е назначен от съответния ресурсен център. Съгласно чл. 126. (1) от ….“ Класната на 1 г. беше написала доклад за децата със СОП, но Жорко не знаеше точно какво означава това. Дали е нещо като СОТ? Но каква аларма може да се включи ако не внимаваш в час?! Или пък е свързано със сополи? Това ли ще е сигнала, че не слушаш? Момчето се обърка, остави рисунката и наостри уши, за да чуе повече: „При неефективното приобщаване ученикът със СОП присъства в часовете, но не участва. Той е просто мълчалив наблюдател на случващото се и често не е в състояние да го разбере в детайли. За ефективно приобщаване говорим, когато ученикът със СОП присъства, но и участва в учебните часове, т.е. той има равен достъп заедно със своите съученици…“ Жорко започна да схваща. Значи неговият приятел Мирко е дете със СОП. Съученикът му имаше навици да не внимава и да пречи на другите в час. Отначало всички мислеха, че го прави нарочно, но един ден класната ги помоли да останат в междучасието. Тогава обясни, че Мирко е болен, има нужда от помощ и всички трябва да се опитват поне да направят така, че да се чувства ОБИЧАН…“Това налага ученикът от 1 б клас Мирослав Иванов да бъде освободен от училище и да учи по индивидуален план с ресурсен учител у дома.“ Тези думи прозвучаха на Жорко като присъда! Нима вече няма всеки ден да се закачат с Мирко, че не може да пише и за това няма колело? Няма да виждат милата му усмивка, когато се опитва да чете, а не успява? Но учителките не знаеха ли, че това дете може да пресметне наум колко е 7,16 умножено по 3 и че е най-добрият му приятел? Тогава Жорко събра цялата си смелост, макар че пак се изчерви като рак, и се изправи. Заговори тихичко, но всички учителки и даже директорката, се обърнаха за да го чуят:
• Аз съм против Мирослав да бъде изключен. Всички деца от класа му помагаме да наваксва с уроците и той ще успее. Когато Ирина боледуваше и плачеше на чина, вие не я изгонихте, а повикахте чичо и да учи заедно с нас.

Жорко и майка му се прибраха вкъщи и тя го погали по главата:
• Ти няма ли да се радваш ако си имаш свой собствен учител и можеш да учиш по всяко време вкъщи? Ние не искаме да изключваме Мирослав, а да му помогнем!
• Но той вече няма да си има приятели, разхлипа се на свой ред момчето.

На другия ден всичко изглеждаше като преди, само Жорко гледаше с нови очи на своя приятел. В час по математика имаха да решат сложна словесна задача. Учителката посочи Мирко да я прочете. Той започна да срича, но наум вече знаеше отговора, това още повече го умори и момчето се разплака. В следващия час имаха гостенка – лекар, който разказваше за болестите и колко е важна хигиената в училище и вкъщи. Мирослав толкова се развълнува, че стана да прегръща доктора. Децата му се присмяха и момчето веднага се сви. До края на деня оставаше още малко, но той вече не искаше да остане в училището. Излезе в коридора и отчаяно започна да търси родителите си. Учителките го познаваха и помислиха, че както всеки ден, момчето плаче напразно. Тогава Жорко отиде при приятеля си и го прегърна през рамо:
• Не е лесно да бъдеш различен! – каза му на ухото. Знам, че искаха да те освободят и да не идваш в училището, но тогава на нас ще ни е мъчно за теб.
• Наистина ли? – избърса сълзите си Мирко. Ноктите му бяха изгризани до кръв и заболяването му наистина беше сериозно, но от този ден нататък двамата станаха неразделни. Жорко му помагаше за четенето, а Мирко решаваше задачите наум и бързо подсказваше отговорите. Наложи си да не плаче за мама всяко междучасие, а да играе с повече съученици. Приятелите му помогнаха да не се чувства винаги болен и накрая на годината Мирко завърши с отличен успех.

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

ПОЗНАЙ, ОПИТАЙ: