Как Жорко стана репортер

Как Жорко стана репортер

„ Готово!“, рече си на ум Жорко и прилежно залепи последната бележка. Беше си написал въпроси за интервю, беше си направил очила от тъмна ренгенова снимка. Подготви си тебишири, с които да напише репортажа си в парка и зачака Голямото Слънчево затъмнение, което трябваше да започне в 16 ч.
Врабчо също знаеше за голямото събитие, но още обикаляше града, за да раздава покани. Всеки, който беше забил поглед към земята, получи от него призив „Вдигни си главата!“. Затъмнението можеше да се види от всяка точка на Земята, стига човек да има специални очила, за да не си развали зрението. Но колко хора имаха желанието? Врабчо предусещаше, че цялата природа вече се подготвя за явлението.
Жорко също забеляза как повечето птички в парка са притихнали. Вятърът се скри някъде и само едно облаче самоуверено се разхождаше по небето. По алеите разбира се имаше и много човеци – някои дори въоръжени с далекогледи, които нямаше как да използват. Имаше ентусиазирани татковци и майки с плачещи бебета, кучета с шапки и гримирани лелички. Настроението им беше в контраст с очакването на нещо велико – бъбреха и не знаеха как да се наредят, за да не си пречат. Жорко възмутено обърна поглед към градинката с теменужки и те изведнъж също му заприличаха на ухилени маймунки. Листата им трепереха и физиономийките бързо се сменяха като в комедиен филм. А финалът на голямото очакване наближаваше. Точно в 15.35 ч. момчето отвори бележките си с въпроси. „Има ли Слънцето сянка? Къде се скрива то през нощта? Луната плаче ли, когато не е цяла? И защо я наричаме Месечина?“ – още няколко такива питания имаше, но вече се чудеше на кого ще ги зададе. А времето тревожно напредваше…
Момчето беше застанало на сянка до вековния дъб в парка. Успокояваше се като подритваше камъчетата наоколо. Когато уречения час наближи забеляза как една пукнатина ниско почти до корените на дървото изведнъж почервеня. Наведе се да погледне по внимателно и съзря милиони божи кравички (известни още като великденчета)да маршируват в строен ред. Този път обаче те не се изкачваха, а слизаха, сякаш бързаха да напуснат дъба.
• Като мишки бягат от кораба – рече си Жорко и се замисли какво ли още ги очаква в този ден.
И наистина. Последният лъч, който осветяваше шарената сянка, от където гледаше Жорко, изведнъж се скри. Той побърза да сложи ренгеновите очила, качи се на един нисък клон и се загледа в небето. Изумително! Точно в 16 ч. Луната приближи, повдигна се на пръсти и страстно целуна Слънцето! За минутка небесните светила замръзнаха в тази прегръдка. Земята гледаше смутено и макар че потъна в мрак, изведнъж се събуди още по-красива, озарена от тази велика Любов.
Хората също бяха онемели. Не всички бяха разбрали колко древна и тъжна е тази дружба между Слънцето и Луната, защото те непрекъснато се гонеха без да се срещнат. Някои човеци просто вдигнаха поглед към небето и дори се разочароваха, че Слънчевото затъмнение е толкова кратко. Момчето обаче се почувства щастливо. То благодари на Слънчо, че го топли през деня. Благодари и на Месечината, че го гали през нощта. Слезе от дървото и отново зарита камъчетата, за да се успокои. И изведнъж, с огромна изненада между обикновените сиви дребни скалички забеляза прозрачен кристал. Не беше стъклено парченце, захвърлено в парка, каквито Жорко често беше срещал. Кристалът светеше в шепичката му. Повдигна го срещу слънцето и жилките вътре в камъчето разказаха нова вълшебна приказка. Прибра го в джоба си и във всеки труден момент го изваждаше, за да си спомни целувката между Слънцето и Луната.
Дълго време репортажът, който момчето написа с тебишир в парка, се радваше на голямо внимание. Щом първият дъжд го изтри, Жорко и Врабчо отпечатаха нови покани „Вдигни си главата!“ и ги раздаваха на всеки помръкнал човек!


Знаете ли, че:
Слънчевото затъмнение е оптическо явление. То се наблюдава тогава, когато при своя път около Земята, Луната застава между нея и Слънцето. Луната като твърдо и непрозрачно тяло хвърля зад себе си сянка и полусянка, имащи формата на конус. Когато сянката или полусянката попаднат върху земната повърхност, от тези територии може да се наблюдава закриване на цялото или част от Слънцето.

Познай, опитай:
„Всяка нощ луната пяла, колко трудно е да си цяла“ – това е любима песничка на Жорко и Врабчо от първата книжка за тях „Дружба“. Знаеш ли, че можеш да си направиш анимационно филмче за това как луната расте или намалява? Ето как:
• Вземи тетрадката по любимия си предмет и в долния десен ъгъл нарисувай фазите на луната към Пълнолунието с оцветени фигури и обратно – фазите на луната към Новолунието с очертани фигури / пример от художника/. После раздвижи бързо ъгълчето и готово: ще видиш как Месечината расте или намалява.
• ВНИМАНИЕ: Не гледай филмчето, когато учителката говори, а само в междучасието!