Розата и Джинджифилът

Джиндифилът и Розата

Беше красиво юнско утро и всички говореха за нови Портали и нови Хоризонти, но за билките в чайника единствената порта беше капачето. През чучурчето или дулото на чайника те можеха само да поглеждат, за да видят отново пъстрия свят, защото отдавна бяха пожертвали цветовете си за хората. Но попаднали веднъж вътре, те не губеха своята сила, а напротив – умножаваха уменията и възможностите си. Всяка от тях идваше от различно място – от поляната, от гората, някои даже бяха пътешествали до тук от далечни страни. Всяко листо носеше история, всяко стъбло имаше характер и така преплетени в чая, напитката ставаше не просто лечебна, а покана и свидетелство за разговор.
Водата слушаше как билките си бърборят, понякога се ядосваше, кипваше и излиташе като Пара. Тя имаше ролята на любопитен вестоносец, който сам можеше да се измъква през чучурчето, да се издига към тавана, да наднича през прозореца и после сякаш се връщаше при билките, за да им разкаже новини.
- Чухте ли? – запъхтяно се появи Парата. – В двора е цъфнала нова красива Роза!
- От къде знаеш? – обади се лайката, която имаше славата на Миротворец.
- Видях я с очите си, аз съм свободна, мога да летя където си искам..- обиди се Парата.
- Ето я пак – замърмори ментата, която се хвалеше, че е най- освежаващата между сестрите си. - От пет минути я няма, а вече бърза да привлече вниманието на всички. Давайте пак да я издухаме…
Водата само бълбукаше неутрално и все още си пазеше нервите, за да не избухне чайничето.
– А лайката?! Думи нямам – навъси се жълтото Еньовче. Пак се прави на шефката в шкафа.
- Ами тя наистина си е най-спокойна – обади се липата с майчински и грижовен глас. – А не като някои, които само се перчат, че освежават.
- Аз поне имам аромат – възмути се Ментата.
- Хм, хм, когато бях млад корен никой не спореше така.
Това беше старият джинджифил, когото всички наричаха обичливо „Дядо“. Билките млъкнаха, за да го чуят, и чайникът дори спря да шуми, защото много обичаше техните приказки.
- Когато бях млад корен попаднах веднъж като резенче във водата заедно с листенце от Роза. Също като тази, която Парата видя днес.
- Колко си нежна! – казах и тогава. – Сигурно никога не си виждала буря. Розата се усмихна, изпълни всичките ми жили с уханието си, и рече:
- А ти, сигурно никога не си се влюбвал. Толкава си лют!
Аз се натъжих и отговорих:
- Влюбването не е за корени като мен.
Но колкото повече горещата вода ни прегръщаше, толкова повече се запознавахме. Розата ми разказваше за утринната роса, а аз знаех много за далечни земи и топли Слънца…
Дядо Джинджифил се замечта в спомените си, а в това време новият чай вече стана готов. И когато гостите отпиха глътка бяха очаровани. Оказа се, че най- добрият аромат се ражда тогава, когато нежността се слее с търпението на Мъдростта.