Приказка за прозрачното човече

Приказка за прозрачното човече

Всичко започна с едно откъснато кокиче. Човечето беше излязло на разходка в мразовития януарски ден и не щеш ли на пътя си срещна малка тумбичка бели цветчета. Беше запомнило името им „Кокичета“, но не очакваше да намери срамежливото пролетно цвете още през януари. „Гордея се с теб!“ искаше да му каже и се наведе да погали наведената му главичка. В този миг усети благоухаен аромат. Изкуши се и си откъсна едно кокиче. И тогава…! Тогава неговото малко кристално чисто сърце сякаш замръзна. Ъглите на душата му се изпълниха с тъга и вина, че е убил цветчето, кръвта започна да се качва към главата му, а ръцете му ставаха бели, все по-бели и дори накрая престана да ги вижда. Станаха прозрачни! Постепенно цялото му тяло се изпълни с някаква тайнствена миризма и стана прозрачно. Човечето обаче не се уплаши от това. Почувства, че промяната е наказание за белята му, което трябва изтърпи, но и награда за това, че е разбрал грешката си и иска да я поправи. От този ден всички хора, които срещаше по пътя си също бяха “прозрачни“. Човечето буквало виждаше Истината и Лъжата в тях, разчиташе в движенията им какви са техните мисли, цели и въжделения. С други думи сега му беше безкрайно лесно да познае кой е добър в момента, но в следващия миг можеше да стане лош, кой е нещастен сега, но утре ще бъде усмихнат и здрав.
Така една обичайна сутрин, в която се качваше на метрото, за да отиде на работа, за човечето се превърна в истинско откровение. Болшинството от пътниците бяха извадили телефоните си и ровеха, някои имаха и слушалки, съвсем изолирани от външния свят. То ясно видя как облак от думи се издигаше от устройствата, боядисваше главите им в различни цветове, предимно сиви, а други хора ставаха пъстри, златисти, здрачни… След това облачето се издигаше към горната стена, а пътниците, сакаш се измиваха и ставаха прозрачни. Всяка лъжа, всеки страх, всяка болест или притеснение можеха да се видят без да са нужни лупа или определено познание. Хората без телефони също попаднаха в „изобличаването“, а въздухът в купето се изпълни със странен аромат на тамян.
Човечето смирено чакаше да дойде неговата станция и разглеждаше „прозрачните“ си събратя. Жената срещу него беше залепила на устата си една бегла усмивка, но в двойната си брадичка криеше гъста обида. Цял живот беше изричала полу-истини, полу-лъжи и така се беше създала гуша, в която попадаха неизречените думи. „Добре е да имаш кураж винаги да говориш това, което мислиш!“ записа си човечето и погледна към младежът в ъгъла на влакчето. Той имаше открит поглед, но плещите му бяха повдигнати и напрегнати, надути в рамото и човекът беше придобил формата на риба. Сякаш носеше прекомерен товар като доброволен сътрудник, който винаги е готов да се притече на помощ. Това се случва при хора, които проявяват прекомерна грижа и отдаденост. „Но любовта не може да бъде купена с пари или с добри дела“, отбеляза човечето. „Тя е енергия, която трябва да оставим свободно да тече през нас!“. Тъкмо си помисли това и на станция „Опълченска“ се качи извънредно красива жена. С изящни черти, с кожа озарена до блясък. Човечето даже почувства порив да стане и да я поздрави. И тогава видя дланите и. Удебелените пръсти и раничките по кожичките говореха за притеснения и затруднен говор. Във външен план тя може би не умееше да води спокойно най- обикновен разговор. „Съвършенството е всъщност в простотата“, записа си пак в паметта човечето. Стана му забавно и интересно. Продължи да разгадава спътниците си и погледът му спря върху съседа. Коремът му излизаше напред, като че ли цял живот не е можел да си намери място и затова си е образувал шкембе като защита от страхове и безпокойства. „Спокойствие в неспокойствието!!“, повтори си нашият герой. А в ума на влюбената девойка като вихър се въртяха планове за диети, дребни като гномчета мандаринки бяха изпълнили въображението и - надяваше се до сватбата да свали още 3 килограма.
В метрото имаше хора зли, хора лъжци и мързеливци, които бяха се качили, за да имитират, че вършат някаква работа. Някои мислеха само за политика, други само за оцеляването си, а човечето не беше забравило, че също е станало „прозрачно“. Ако се хванеше за някой мрачен човек щеше да вземе от неговия цвят и настроение и да се изпълни с дим. Отново се зарадва колко лесно сега може да разпознава Истината и Лъжата. А кокиченцето, което беше откъснал, постави в страниците на една дебела книга, за да му напомня за уроците от днешния ден!

Първо то става прозрачно и после вижда всичко у другите.
Отрязано цвете…
Да се множи доброто и истината, без трябва, искам…

Сърце чистото като кристал,

Облак от думи – забавно разказано…

Важно е доверието и смирението!