СРЕЩАТА

СРЕЩАТА

Врабчо Страшников прие много отговорно задачата си да открие всички наследници на коня Арго, а и той обичаше да спазва обещанията си. Случи се обаче така, че попадна в задръстване! Полетът му го отведе до един голям мост в София с четири големи железни птици в четирите посоки на света, и оттам вече не знаеше как да продължи. За далечни разстояния врабчето обикновено използваше фаровете на някой голям джип или камион, но в този ден всички коли върху и около Орлов мост бяха заети. Знаеше, че едно от кончетата, потомци на шампиона Арго е в София, а други две наблизо, но Айхауазка живееше чак в Русе, а кобилката Алегра е постоянно в движение и по състезания. Разчиташе на късмета си, за да се срещне и с нея. Хрумна му до Банкя да се качи с железницата, а пътуването с влак му харесваше. Така Врабчо се озова върху трена и зачака с нетърпение запознанството си с Алба.
А това конче живееше в една конюшня, където утрините миришеха на сено, а вечерите на Приказки. То беше малко странно и като че ли странеше от другите. Докато големите коне си дъвчеха кротко овес, Алба тайно си криеше в ъгъла едно малко вързопче и вечер скришом си го отваряше, за да си хапва …боб.
- Пак ли? – цвилеше до него едър жребец. - Кон боб яде ли?
Алба повдигаше вежда, доколкото конче може да прави гримаси и важно отговаряше:
- Ако е достатъчно смел! - Старите коне се споглеждаха. Смел?! За боб?! Всеки може го яде, но защо ли?
Врабчо пристигна в Банкя късно, когато Луната вече се беше закачила за клоните на едно дърво в близост до конюшнята. В тъмното не можа да забележи вързопчето до крака на спящото конче. Чу се едно „пук“, после още едно „троп“, после още едно леко бобче се търкулна и изведнъж Алба се събуди. Страшников разказа надълго и нашироко как и защо е дошъл. Показа дори снимки на стария кон Арго и изчирика заповеднически: „Няма начин да не дойдеш! Всички вече се съгласиха!“, малко послъга накрая. „Разбира се! Щом ще видя баща си и братята непременно ще дойда на срещата!“, обеща Алба и изпрати Врабчо към следващата обиколка.
А тя беше до Ихтиман. Там, според сведенията, се обучаваше конят Апачи, но за да стигне до него Страшников прелетя над божествена ботаническа градина. С извити малки пътечки и красиво езерце между тях, с цъфнали водни лилии и водни кончета подскачащи наоколо. Врабчо изгуби повече от седмица време да се наслаждава на цветята и да слуша концерта на събратята си славеи и чучулиги. Когато най- после се накани отново да тръгне, обърна поглед назад и дълго, дълго маха с крила на една пъстрокрила пеперуда.
Апачи беше едър жребец, който имаше самочувствието на водач на стадо. Ходеше изправено и гордо, беше свикнал със своя ездач и не позволяваше на никой друг да припари до него. Хвърляше на земята всеки непознат, който не му харесва. Малко своенравния му нрав беше повод за това име, още от малък той се изявяваше като лидер и не искаше да участва в обикновени игри. Това обаче му изигра лоша шега, не успя да достигне до мъдростта на баща си, остана да си „командва“ само в частния двор и никога не получи шампионска титла. Врабчо го откри що-годе в добро настроение.
- Запомни ли какво каза баща ви: “Чакам само думи две: Идваме си!“ – птичето искаше да мотивира коня обезателно да се подготви за срещата.
- Ще се постарая, дано да нямам други ангажименти – отговори уклончиво Апачи, защото се беше отчуждил от семейството си дори. Но когато Врабчо Страшников излетя да търси другите братя и сестри, той се уедини в един ъгъл на конюшнята и „запреживя“ сладки спомени от своето детство.
За да се съберат всички потомци на коня Арго, Врабчо трябваше да обиколи още няколко града, да прескочи до Русе и да открие вечно заетата кобилка Алегра. Наскоро тя бе участвала в европейско първенство в Полша, беше спечелила златен медал на международно състезание в Румъния, беше завоювала сребро на Балканиада по обездка в Турция. Жорко вече започна да се тревожи за своя приятел, защото месеци наред пътуваше в тази командировка. И тъкмо тогава дойде телеграмата от Арбанаси. Конят Арго беше починал на достойните 18 години!
Няма точна равнозначност „1 към 7“, както често се казва за кучетата. За конете сравнението приблизително се усеща като 1-2 годишно конче - 10, 12 годишен тинейджър, 3-4 години за жребче – млад възрастен 20- 25 години, 5-10 конски години са зряла възраст – 30-40 при човек, 15 – 20 е равнозначно за пенсионер на около 60, 25 + е доста възрастен кон 70, 80 г. Конете не мерят времето си в години, а в стъпки. В началото те са бързи и големи. За миг стават на крака и изминават цялото детство. После се научават да тичат и да побеждават. Арго не успя да доживее среща с децата си, но беше живял достойно и винаги ги пазеше в сърцето си.
С малко, но фатално закъснение Алегра успя да пристигне в Арбанаси. Тя наведе глава и се отправи бавно към края пасището, там, където земята леко се снишава и тревата става по-мека. Там имаше едно място. Нищо особено за човешкото око – малко по-тъмна трева, почти невидима вдлъбнатина в земята. Но Алегра помнеше това място. Стоеше неподвижно. Казват, че точно там, много отдавна Арго за пръв път спрял да тича. Не защото бил изморен, а защото бил разбрал нещо. Нещо, което не се учи с тренировки и не се учи с печелене на медали – Истинската сила не е да си най-бързият, а да знаеш кога да спреш и да бъдеш тих. Алегра беше научила този урок. Понякога, когато никой не гледаше, тя затваряше очи -и вятърът около нея притихваше. Не напълно, а сякаш се подравнява. И тогава…ако имало кой да види това, щял да „заснеме“ как тревата леко се раздвижва, без да има стъпки! Като че ли до нея стои още един кон. Не с тяло, а с присъствие. Алегра не бягаше сама, тя никога не бягаше сама. И може би затова печелеше, не защото е по-силна от другите, а защото носеше в себе си паметта за онзи, който първи се заслушал във вятъра.