КОННИКЪТ

КОННИКЪТ

Конят Арго имаше голяма дарба, въздадена му от Твореца. Той умееше да чете езикът на движенията – плавни или резки, забързани или бавни, всичко имаше значение за общуването и предстоящата работа. Независимо дали е до хора или до животни, той усещаше какво е настроението и желанията. Още щом погледне позата на ездача или неговите жестове, той разбираше – днес ще се тича в галоп, днес ще почиват или по-късно собственикът му ще има напрегнат разговор. Всички кучета в конюшнята му бяха приятели, а врабчетата, които на ята прииждаха в Арбанаси, често кацаха направо върху черната му грива.
Конят първо слушаше – не гласът, а тишината в човека. Когато някой се приближи той усещаше ритъма му – дали е бърз като страх или мек като доверие. Случи се веднъж така, че ездачът искаше да го накара да обикаля десетки пъти манежа в тръс и да се умори като на вършитба. Тогава Арго се изправи на задните два крака в протест и изцвили, като че ли искаше да каже: „Това е прекалено! Искам пространство!“. И друг път му се беше налагало да направи тази поза „като свещ“, но пак не беше от лошотия или за да се покаже колко е силен, а защото не искаше да го подценяват и да бъде разбран погрешно. Той имаше красива душа, която не може да бъде укротена насила! Не случайно много често го наричаха „утешител“, той не се бореше, а сякаш „изслушваше“ и „съчувстваше“ на всеки.
Настана време и Арго да си има свой господар – конник, който постоянно да е с него и да му бъде учител, приятел и ездач. Малцина знаят, че това не става както при хората чрез „назначаване“, а животното сам си избира своя човек. По тази причина и тъй като той вече имаше славата на ценен източноевропески кон, в Арбанаси се организира нещо като конкурс. Бъдещият шампион срещна много хора. Един беше смел, но доста шумен. Друг беше добър, но несигурен в уменията си. Трети знаеше всичко за конете, но не ги обичаше. И всеки път Арго правеше едно и също – поглеждаше, приближаваше малко и … се отдръпваше. Докато един ден се появи човек, който дори не искаше да го язди. Седеше до него . Мълчеше. Може би му нашепваше нещо и тогава се случи малко Чудо. Конят не просто направи крачка напред…а остана! В един момент беше толкова близо, че да усети дъха. А там имаше топлина и уважение и конят сведе глава. Това беше неговото „да“. Не, защото беше избрал ездач, а защото беше намерил приятел.
И играта започна. За краткост ще наречем този човек „Шапкаров“, защо той много обичаше да носи шапки и всеки ден ги сменяше. Ако в понеделник е с червена и с козирка, във вторник щеше да е с изрисувана и с периферия, а така той отдалеч подсказваше какво е настроението му. Това беше станало и допълнителен шеговит език между него и конят. Изключения правеха само дните на състезания и паркур, когато ездачът трябваше да бъде облечен в строга униформа.
Ушите на животното пък бяха като малки компаси – ако ги обърнеше напред изразяваше любопитство и внимание. Ако са леко придърпани назад означаваше, че слуша нещо извън себе си или е замислен. В дните, когато Шапкаров заварваше Арго с притиснати назад уши, не бързаше да му говори, а го галеше леко по главата, защото такива уши предупреждаваха за безпокойство или раздразнение. Чак когато ушите омекнат и се завъртят към човека, доверието в двойката се възвръщаше. Тогава можеше да се види и „конската усмивка“ - - облизване, дъвчене без храна или леко подбутване с нос, която вече изразяваше: „Твой съм!“ Пълно доверие!
Случваше се и Арго леко да потропва с крак и тогава конникът знаеше, че е нетърпелив да започнат тренировка или изразяваше леко притеснение: „Не ми е удобно! Може ли да повтори тази фигура!“. Когато човекът застанеше до конят, двамата започваха да дишат в един и същи ритъм. И този „таен дъх“ не беше нарочно, а просто се случваше. За другите това може би не означаваше нещо, но за тях беше разговор. Съществуваше и друг знак – животното леко допираше чело до ездачът и това също беше Любов, защото не го правеше с никой друг. Този жест траеше само миг и казваше: „Виждам те. Истински!“.
И двамата виждаха Светлинката, която грееше в Душата на другия, а тя всеки път светеше различно. Когато конникът се натъжеше, без да каже нищо или дори дръпне козирката над очите си, за да скрие някаква тайна или липса, конят тихо поставяше муцуната върху рамото му. Не силно. Не настойчиво. Просто присъствие. Но това беше тяхното: “Знам!“. „Кривите“, престорените или фалшиви чувства не бяха за тях и винаги се усещаше, когато нещо не е наред, дори ако всички други казваха, „че е“. А не ли това Съвършенството или поне стремежът към Съвършенство – в доверието, в тишината, в безусловната любов между човек и животно?!