Подкова за щастие

Подкова за Щастие

Годините минаваха и кончето от Страната на Приказките, където дори дърветата и тревите разказваха чудни истории, растеше здраво и силно. Дойде времето да се премести в Конюшнята на историите, да се научи да го обяздват и да се състезава, а затова трябваше и да го подковат.
Ковачът на с. Арбанаси беше известен в цялата околия и гледаха на него не като на обикновен майстор, а като на магьосник, който прави вълшебства с желязото. Малко загадъчен, но добър и благ човек. Доведоха кончето в едно ранно мартенско утро и той веднага започна да мери копитата. Няма еднакви подкови, както няма и еднакви обувки разбира се, но за животните те са по-важни, отколкото при хората. Подковата носи допълнителна опора на конските крака, без нея те биха се наранили до кръв при ездата. Ковачът намери къде точно са роговите образувания от най-долния край и погали животното по главата. Извади по седем пирона за всяка подкова и започна да нарича:
- Да бъдеш Благословен със Здраве!
- Да имаш истинска конска сила! – и приготви второто пиронче.
- Да носиш благороден характер!
Желязото беше горещо, а пироните дълги, но коня не усещаше болка и слушаше внимателно, за да попие в ума си предсказанията.
- Да препускаш с бърза скорост!
- Да носиш Красота и Мъдрост!
- Да бъдеш обичан от младо и старо, от хора и животни! – наричаше още ковачът и сам се сгорещи като нажеженото желязо.
- Да носиш името си с изправено чело! Но как беше името ти, конче игриво? Ти май дойде при мен без име. Отсега още имаш такава кралска осанка и буйна черна грива – силен си като Аргонавт, но за кратко ще те наричаме Арго. Ще бъдеш Шампионът Арго и славата ти ще се носи от поколение на поколение извън пределите на Арбанаси, из цяла България и по света дори!
И съдбата наистина поведе коня Арго към състезания и победи. За кратко време той научи всички спортни дисциплини. За него казваха, че има “твърдо копито“ и че „може да носи земята“, а това означава, че стъпва спокойно и уверено, има издръжлив характер и грациозна походка. Арго стана любимец на всички треньори в конната база и предпочитан от големите ездачи. Окичи се с медали от няколко национални и балкански олимпиади. Но истинската му сила се оказа умението самият той да бъде учител.
- Ти познаваш ли един Аргумент? – в конна база „Калоян“ често идваха деца да се учат на езда и това беше гласът на Жорко. Той беше дошъл отдалеч, защото искаше да се запознае с шампиона. Врабчо Страшников също ту притичваше, ту прелиташе над базата и нашега приятелят му го нарече „Ту 68“ като самолет от руските авиолинии. Няколко малки момчета, облечени като жокеи, тичаха към манежа, за да си изберат кон. Но те не знаеха, че това е превилегия на самите животни. Арго първи хареса Жорко, малко дребничък и с очила, но самоуверен в походката и движенията си.
- Сигурно търсиш мен! – черният кон се приведе и клекна с предните си крака, за да може момчето да се качи по лесно на седлото. – Моето име е кратко, за да се помни лесно, но произлиза не от Аргумент, а от Аргонавт. Знаеш ли легендата? Жорко беше много смутен от това, че конят му говори и отвърна „Да!“, всъщност „Не. Още не сме го учили“. Арго изцвили, като че ли се смее, но очите му наистина бяха усмихнати. Той се радваше, когато работи с деца и можеше да ги научи на нещо. Разказа накратко на Жорко за Язон и златното руно, и потеглиха кротко по друма. От този ден нататък двамата станаха приятели, а момчето седеше все по-изправено на седлото. Врабчето също не скучаеше с тях. Прелиташе ту над главите им, ту над оборите, за да си клъвне нещо и чуроликаше с топлото си гласче.
- Ти познаваш ли Любовта? – попита веднъж момчето, а конят този път притвори уморено очи и не знаеше как да отговори. Има една стара поговорка: „Конят е половин човек!“ Това означава не само, че може да се сприятели и да разбира хората, а също и че изпитва силни чувства като тях. А шампионът Арго беше не само добър състезател, а и ценен жребец, родоначалник на цяла линия източноевропейски коне. Например кобилата Алегра, която се състезава в паркур за деца, е него потомък. Негови наследници има в различни градове – Айхаузка в Русе, Алба в Банкя, Аксарай в София и Апачи в Ихтиман.
Шампионът поклати глава и тъжно размаха опашка. Той позна по изражението на Жорко, че е нетърпелив да чуе отговорът и започна да разказва:
- Аз израснах в „Страната на приказките“ и от малък познавам Любовта! Там всяко листо говореше с трептенето си и всяко цвете ми се усмихваше. Сега всеки ден, всеки час, всякоя минута чувам детски гласове и това ме изпълва с щастие. Дори чукът на ковача, който почти всяка година сменя подковите ми, звучи като песен „ Дзън – Дзен – Дзин!“ и разказва за любовта между конете и хората. Но аз имам една скрита рана! Моите кончета не растат около мен, а живеят и се състезават в далечни конюшни, стъпват по различни друмища, имат други мечти.
Арго се приведе сякаш под тежестта на тази своя тайна, която неочаквано за себе си дори, разкри пред момчето. Тази нощ дълго не можа да заспи. Случи се така, че Врабчо Страшников беше замръкнал в хамбара наблизо и чуваше дълбоките въздишки на шампиона. По едно време птичето се премести до коня, защото много се разтревожи. На голям бял екран в обора, сякаш се излъчваше сънят на конят Арго! А той беше цветен и прочувствен, музикален и малко банален като всеки любовен филм. Финалът обаче беше наистина щастлив, защото цялото поколение се въртеше около основателя си - братя и сестри се радваха на срещата и разказваха кой, къде и как е живял.
Врабчо Страшников още на сутринта намери своя приятел Жорко. Разказа му какво е видял и двамата заедно решиха да напишат писма до кобилката Алегра и останалото потомство. Птичето нямаше много багаж и още същия ден се приготви да замине в командировка и да издири всички деца на Арго. „Чакам само думи две: Идваме си!“, поканата не търпеше отрицателен отговор и приятелите си обещаха да изпълнят мечтата на стария кон.

Следва!