Приказка за търпението

Приказка за търпението

Една нощ в Двора на Приказките се появи конче – с дълга шия, като бананче, с триъгълно лице като перце на китара. Имаше и зелено по опашката, което беше полепнало още от сутрешната разходка. Кончето си нямаше име и дори не знаеше къде е попаднало, но щом се огледа, веднага забеляза или по – скоро чу с ушите си, че в този двор дърветата говорят. Не че имаха уста, гласът им извираше сякаш от корените и се предаваше по клоните, а листата с трептенето си го превеждаха на човешки език.
„Искам Приказка!“ почти извика изненадано кончето. Приседна на полянката, а клоните на най- близкото дърво се наведоха, за да го погалят. От кората на вековната ела започнаха да капят кехлибарени сълзи и тя заразказва с гърлен глас:
Преди милиони години на това място имало езера и реки, тучни поляни и богата растителност. Случило се така, че от недрата на земята ненадейно избухнал вулкан. Лавата заляла цялата гора, събратята ни паднали и потънали километри надолу към кристалното сърце на планетата. Минералът опал проникнал като зараза в „кръвта“ на дърветата, целулозата се превърнала в камък, а живителните сокове замръзнали. Тогава още никой не знаел и дори не подозирали, че тази „кръв“ е цяло съкровище! Но минали още хиляда години. Слънцето събудило семенцата в малките пукнатини на горните скали и така те обраснали с мъх. Насекоми разнасяли из калта други семена и така се образували поляни. Дори влечугите се включили в това движение и възродили дърветата. Животът отново се върнал на това място, както след Зимата идва Пролетта, и това в може да видим неговото Чудо!
Кончето се оживи и зацвили въодушевено „Искам още! Искам още Приказка!“. Малка дива круша, която също слушаше приказката, разтърси клоните си, сякаш се прокашля и продължи:
- А знаете ли, че в близкото село преди десетина години се премести един Чудак. Той никога не беше мечтал да става герой на приказка, защото обичаше сам да пише поезия. Слагаше си бяла шапка и излизаше в гората, защото за него търсенето на кристали беше магия като стара готварска рецепта. Друг път завързваше кирката и лопатата върху туристическия си велосипед и отиваше в гората да копае. Нямаше делник и нямаше празник, неуморно се трудеше, за да открива нови Помощници от Светлината, защото така наричаше своите камъни. Всеки ден търка и пили, търка, пее и пили и така се роди неговото Търпение. Облече се целият в търпение и понеже Вярата търсеше точно такива хора, Чудакът скоро я срещна. Тя беше цялата в червено, както можете да си представите своята „любов една“ и единствена… И тогава! Тогава този човек откри вкамененото опализирано дърво. Отчупваше и „откупваше“ от него малки и по-големи късове и започна да ги обработва. С много труд, любов, търпение и вяра той изработи чудотворни накити и отново искаше да слезе при хората.
- И какво ще прави, когато стане толкова богат? – сякаш се сепна и попита кончето Дървото, обаче този път нямаше отговор. Чудакът също може би също. Тогава кончето се изправи, изтръска пръстта от копитата си, вдигна глава и потегли. Не бързаше вече, защото разбра, че само Търпението ще го заведе до неговото си съкровище!