Разваленото доматче

Разваленото доматче

Къщата на баба Керана беше много близо до часовниковата кула и площада и Муцун много обичаше да слуша камбанния звън. Събуждаше се с него сутрин, а вечер чакаше да запеят в 10 часа, успокояваше и заспиваше уморен. През лятото той имаше много работа в градината на баба си. Помагаше и да носи вода, защото тя нямаше маркуч или капково напояване, а поливаше старомодно – с една лейка. Понякога участваше и в плевенето с малката си детска мотичка, но възрастната жена пазеше за себе си това задължение, защото, както му рече веднъж: „Покрай сухото ще изгориш и здравото. Не е шега да плевиш!“
Днес момчето отново се събуди раничко, протегна се и се учуди. Стори му се, че Слънцето влиза през същата вратичка в небето, през която снощи си тръгваше. Часовник закриваше хоризонта пред прозореца на стаята му и затова Муцун имаше усещането, че светлината идва и си отива от една посока. Имаше и едно „удобно неудобство“ от това – сянката на кулата падаше върху двора и според това колко бързо се завърта влияеше на растежа на посадените зеленчуци.
Баба Керана беше решила, че е време за „колтучене“ на доматите и краставиците. Детето не знаеше какво точно означава това и само наблюдаваше как тя „подстригва“ вътрешните клони на растенията. Забавляваше се като подтичваше между лехите и пееше своята песничка за „салатката“ и много се радваше, когато с думите „…а домата червеней“ си открие узряло доматче. Тази сутрин обаче се изненада и натъжи, защото под клоните на едно възголямо растение откри развалено, пожълтяло и почти загниващо доматче.
- Хей, Здравей! Какво ти се е случило? Защо си такъв? – попита Муцун, а доматчето заразказва през сълзи.
- Аз растях съвсем здраво и нормално като всички деца на това коренче. Обаче нали познаваш дебелата лейка на баба ти? От едната страна тя има дупчица на дъното и колкото да се преструва на „любящата доброта“ без да иска винаги излива повече вода върху мен. Моите корени са мъдри. Те знаеха, че това ще се случи още преди да са цъфнали жълтите цветчета. Макар и да не са дълбоки, като на вишнята зад къщата, те разпознават камъните, търсят храната и държат стеблото ми здраво и изправено. Дори тяхната мъдрост обаче не можа да ме спаси, защото сме неподвижни и не можехме да избягаме от локвата.
- А това огледало защо е оставено тук? – питаше още Муцун, защото искаше да разбере всичко.
- О, това ли? – огледа се в него разваленото доматче и щеше да ревне още по-силно. – Баба ти го завърза срещу нас, защото видя гниенето и реши, че така ще успее да връща Слънчевата светлина върху нас. То честно вършеше работата си всеки ден, всякоя минута, но… и това не помогна.
- Защо?
- Щяхме да изгорим, ако не беше Сянката! Тя се стараеше да смалява голямото Слънце. С прекомерната си любов то щеше да ни убие, но баба ти видя и това. Грабна мотичката и греблото, разрови лехата и „среса“ почвата в друга посока, така че коренчета да оцелеят и листата да не изгорят. Моите братя и сестри се спасиха, но аз бях малък и никой не ме забеляза. Затова сега ме виждаш такъв „никакъв“…нито розов, нито зелен, а по скоро жълтеникав.
- Ох, Ах! – завайка се Муцун. Откъсна разваленото доматче и го занесе на баба си.
- Виж какво са направили твоите добродетели и „добри деятели“ – и преразказа историята на плодчето. Самият домат винаги се колебаеше дали и плод или зеленчук, но момчето обичаше да знае всичко и беше проверил, че домата е плод и то от семейство Ягодови.
Баба Керана се усмихна на внучето си с цялата любяща доброта, честност и мъдрост, които притежаваше и рече:
- От какво му беше Душичката на туй, доматче…Я да видим, я…Ето от тази страна още е „любаво“. Може да го хапнем за вечеря.
По-късно изряза грижливо изгнилото и заключи: Правилно си разбрал – За всяко дело трябва умереност и непрекаляване. Иначе можеше да си останем гладни – и Муцун захапа голямо парче от салатката.

Любяща доброта - лейката
Умереност - Сянката
Честност – огледалото
Трудолюбие – мотичката и греблото
Мъдрост – коренчетата на растенията
Любов - Слънцето