СЯНКО

СЯНКО

„Дзън – дзен – дзин, Дзън – ДЗЕН – ДЗИН“ -отскоро часовниковата кула в Сегизтогичка имаше не една, а две камбанки. На всеки кръгъл час те пееха своята песничка и оповестяваха напредването на деня и развиването на пъстрата черга, наречена Живот. Движеше ги един модерен механизъм, свързан с часовника. Понякога обаче се случваше той да се развали и тогава се налагаше дядото на Муцун, Пеньо, който беше и прочут „лозоходец“ и помагаше на хората да откриват изворна вода, да се качва по една стълба до покрива на кулата и да го поправи.
Това се беше случило нощес и рано сутринта възрастният човек тръгна заедно с Черньо към площада, за да поправи „гласчето“ на часовника.
- Искам и аз с вас! – провикна се момчето и още сънен, с неизмити очи, се затича към часовниковата кула. Някога Муцун помогна на жителите на Сегизтогичка да се спасят от скуката като организират модно ревю на цифрите на часовника, сега отново искаше да участва във възстановяването на кулата.
Отвисоко градчето изглеждаше много привлекателно и подредено. Малки спретнати къщички с дворчета, криволичещи улички, които се сплитаха, завъртаха се и неизменно водеха към площада. Тук беше пощата, кметството и училището, разбира се. Малко по- встрани се намираше музеят, който беше събрал цялата история на градчето в снимки. Близо до него пък имаше парк и открит басейн, който събираше децата през лятото.
- Ще изтичам да си поиграя! – провикна се Муцун, който беше видял новият си приятел Сянко да се скита с други деца по уличките.
- Внимавай да стоиш на сянка! – отговори му дядо Пеньо, без да знае за новия приятел.
А Сянко беше винаги верен, чист и благ и неотлъчно следваше момчето. Понякога порастваше и ставаше в метри по-висок, друг път се свиваше и едва се провиждаше в ляво от приятеля си. Муцун обичаше да се забавлява, смееше се: „Виждам те!“ и хвърляше пръчка в ръцете на Сянко, или се катереха заедно по дърветата, или пък украсяваше главата му с венче от върбови клонки. Дружбата им не се помрачаваше от това, че Сянко е приятел и с дръвчетата, и с чадърите до басейна, и със сенките на уличните котки. Играта беше вълнуваща и за двамата, до момента, в който точно в този ден Муцун реши, че Сянко му се подиграва!
- Ти постоянно ме имитираш, но аз не съм грозен и дебел, какъвто си ти сега!, обиди го момчето. Не те искам вече, ще избягам от теб.
И Муцун се затича в обратната посока.
- Няма пък! Идвам с теб! – развика се Сянко и побягна след приятеля си.
Гоненицата продължи дълго, чак докато момчето реши, че ако скочи в басейна или се скрие под някой чадър, ще се срие от сянката си. Опита се, но тъмният образ на собственото му тяло и лице, не изчезваше, а напротив – струваше му се, че прави още по- смешни и изкривени физиономии във водната повърхност.
- Ще намеря начин! Няма как да не успея да избягам – реши отново Муцун и се забърза към площада с часовниковата кула.
- Защо все тичаш зад мен? – мърмореше си момчето. Аз не искам вече да сме приятели, а Сянко чуваше думите му и отговаряше.
- Аз съм част от теб! Опитвам се да те предпазя.
Но момчето не искаше да приеме отново половинката си и се въртеше като кученце, което се опитва да си хване опашката. В този момент камбанките запяха песничката „Дзин – Дан, Дзън- Дон“, което означаваше, че е точно 12 часа на обяд. Слънцето светеше високо, високо в небето, но в деня на лятното слънцестоене точно по обяд, то беше застанало точно над главата на Муцун. Сянко изглеждаше като малко тъмно петно в краката на детето, почти невидимо като петната на Слънцето.
-Най- после се отървах от теб! – засмя се момчето.
- Не си избягал, просто съм се сгушило в краката ти, чу се тъничкото гласче на Сянко. По-добре ли се чувстваш сега или си забравил какво беше, когато сме приятели?
- ОХ, Ох, - завайка се тогава Муцун, защото парещите лъчи бяха ужилили чисто бялата кожа по ръцете и шията му. Той се зачерви, стресна се и се затича към дядо си Пеньо, за да намери подкрепа.
Дядото намаза опалените части от тялото с кисело мляко, за да отнеме топлината и му заговори с успокоителен тон.
- Понякога е по-добре да не стоим на показ под горещите лъчи, а да се скрием на сянка, докато премине опасността. Не можеш да избягаш от своята сянка, защото е част от теб. Тя не пречи, а те допълва, защото „виждаш“ повече, когато е с теб. Така никога не си сам.
На следващия ден Муцун отново се срещна със Сянко, но не се криеше и не се сърдеше за изкривените образи, а му подаде ръка. И както в анимационните филмчета, Сянко го прегърна и тръгнаха заедно напред.

Сянко – приятел с децата и дърветата, но…се скарали …, Муцун отищъл на площада да се крие от него , но изгорял от Слънцето…
Поука – да не си винаги на открито, на показ, важно е смирението и да се скриеш когато е нужно