Изворчето на Сегизтогичка

Изворчето на Сегизтогичка

8 часа! Часовникът в Сегизтогичка нямаше камбана, само който беше наблизо можеше да чуе малко по-силното щракване на стрелките на кръгъл час. Лятната занималня вече беше започнала, Муцун не искаше да разсейва приятелите си и затова реши днес да посети Изворчето.
РЕЧЕНО- СТОРЕНО. Това Изворче не беше обикновено като всички градски чешми или като аязмото с „жива вода“ извън града. Самото то беше живо, говореше си с посетителите, местеше се ту под Кулата, ту под плачещата върба или при цъфналата липа…Преобразяваше всеки, който го посети, защото умееше да открие и да съживи неговата вътрешна сила. Измиваше обидата, успокояваше вълненията, даже понякога гладния оставаше сит щом вкуси от неговата „четяща“ изворна вода. Често го търсеха дори за домашни посещения, защото от наивност си беше оставило личния си телефон.
Муцун се върна до вкъщи, за да вземе и Черньо, любимото си кученце и потеглиха на разходка. Потърсиха Изворчето до Часовника, където се застояваше най-често, но…нямаше го. Погледнаха малко по надолу по уличката до парка с големите кестени – не го видяха и там. Под липата, до върбата – никъде не срещнаха Изворчето. Беше оставило следи, защото там където беше живяло имаше зелена и свежа трева. Муцун и Черньо бяха решили да го открият непременно и да му помогнат ако му трябва някаква нова дълбочина или неразрешена от кмета локация. Повървяха така омърлушени по тротоара, когато чуха зад гърба си:“ Чухте ли Новината! Живото Изворче е пресъхнало, разболяло се е от някаква нова непозната алергия и никой не може да разбере къде се е скрило сега.“, вайкаха се жители на Сегизтогичка.
Като чуха това приятелите се смутиха още повече, Черньо залая от тревога, а Муцун веднага взе мъдро решение. Ще се отбият при дядо му Пеньо, той знае и може всичко, обезателно ще помогне за спасяването на Изворчето и града.
Момчето вече се задъхваше от вълнение, но успя да разкаже на възрастния човек какво се е случило с любимото им живо Изворче. Той погледна замислено къв небето и каза “Сигурно е пресъхнала Любовта между хората в Сегизтогичка, затова и то се е разболяло. Но аз знам начин, с който да открием къде се крие сега!“ Грабна голямата градинска ножица, която до преди месец заместваше стрелките на Часовника и тръгна към лозето.
- Ще отрежем две пръчки, не…и за теб още две, значи, колко става?
- Четири! – усмихна се Муцун с доволна физиономия. Беше горд, че ще участва и той в търсенето.
- Виждал съм от моя баща как се прави – рече дядо Пеньо. Хвана двете лозови пръчки и ги допря една до друга и така се оформи нещо като триъгълник. Двете връхчета се целунаха, сплетоха се и започнаха да улавят дори най-крехкото движение на лозовите пръчки, което подпочвените води предизвикваха.
- Сега с теб сме „лозоходци“. Тази практика е много стара и е разпространена в различни страни – нарича се водотърсачество, радиестезия или най-добре лозоходство.
- Дядо, а как разбираш къде има вода? – Пръчката ми казва. А кой казва на пръчката? – Водата. – А кой казва на водата? – Това вече е тайна, която не съм успял да изровя. Но да знаеш, че и ти имаш изворче зад носа си – от там излизат не само сополи, а блика и твоята „фонтазия“
– Не е ли фантазия, бе дядо?
- Прилича малко, но се издига и пада като фонтана до езерото и така раздвижва кръвта и спомените ти.
- Затова ли имаме фонтанела? - любопитстваше още Муцун.
- Не знам ,дядо, не знам дядовото….И докато си говореха така двамката, забелязаха, че пръчките се обръщат и кръстосват и около хора, които носят добри думи в себе си. Лозоходците обиколиха половината град, а Черньо се въртеше около Муцун и поскачаше. Изведнъж малките пръчки в ръцете на момчето се размърдаха, наклониха се силно надолу и застанаха неподвижно над едно малко дръвче, фиданка.
- Дядо, Дядо, виж! – викаха детето и кучето, сигурно тук се крие Изворчето.
Възрастния човек също се приближи със своите лозови клонки и потвърди.
- Даа! Тук трябва да изкопаем нов кладенец и ако водата ни прости, че понякога сме дребнави човеци, Изворчето отново ще дойде при нас.
РЕЧЕНО – СТОРЕНО! Животът в Сегизтогичка отново тръгна като по вода. Младите се женеха и раждаха деца, а възрастните не боледуваха толкова и вместо да чакат някой да им помогне, отиваха при живото Изворче, отпиваха и вместо да хвърлят камъни или монети в него, за да се върнат пак, оставяха по една добра дума. И най- много Изворчето се радваше на простичкото „БлагоДаря“!