Бягащите букви

БЯГАЩИТЕ БУКВИ

Отскоро часовниковата кула в Сегизтогичка имаше една нова роля – нощем светеше като фар! Добри хора бяха поставили върху нея шапка от светлина. Вечерно време тя грейваше и плашеше всеки мрак и сянка в уличките и в душите на хората. Часовникът също имаше придобивка - понеже ножичката избяга в двора и на лицето му нямаше стрелки, той получи едно огромно махало! То се люшкаше наляво, надясно „ Тик – Так“, „Так – Тик“ и с този замах измерваше минутите, с точност до секундата! Прозяващите се през деня нотички, привечер се събираха да си шушукат и от това шушукане по-късно се оформяше чудна мелодия.
Муцун пък имаше гостенче, - малко черно кученце, което дядо му Пеньо донесе незнайно откъде. Без да се колебаят го кръстиха Черньо, то си беше дошло с името – нямаше нито едно светло петънце или бяла лапичка. Наранина го извеждаха в близката гора, а привечер излизаха на разходка надалеч – по пътечката, по пътечката, та чак до светещата часовникова кула. Кученцето стана много красиво и изпълняваше всички команди. „СТАНИ! ИЗПРАВИ СЕ! БЪДИ!“– Черньо научи всички важни думички и бързо се изправяше, подаваше лапа и тръгваше след стопанина си. Приятелите на Муцун обаче започнаха да му завиждат и често го наричаха „Фукльо“. Той се разстройваше много и от обидата чак върховете на гумените му ботушки се боядисваха в синьо – което се дължеше на цапането в локвите, разбира се.
Една вечер, след като всички отново го бяха обидили с тази думичка „Фукльо!“, Муцун се отказа да излиза с Черньо да гази в дъжда и вместо това гушна другарчето си, потърси някоя любима книга в шкафчето си и започна да му чете. Обидата още беше заседнала в гърлото му, затова често редовете бягаха пред очите му, случваше се да изяжда по някоя буква, а когато се успокои и почти задрямваше, едно ченгелче изскочи от книжката и го удари по носа.
- Хей, аз те познавам! – зарадва се момчето. Виждал съм те в буквичките, които изписват името на моето кученце и на моят дядо, но забравих твоето име. Как се казваш?
- Аз съм „ер“, но малък – усмихнала се буквичката. Искаш ли да ти разкажа приказка за говорещата азбука?
- Даа!, извика Муцун и още по-силно прегърна кученцето си, което скимтеше от удоволствие.
Добре! Имало едно време едно царство, почти като Сегизтогичка, но там всички жители били букви и си имали свои имена – „Аз“, „Буки“, „Веди“, „Глаголи“…и така почти четиридесет, но не разбойника, а братя и сестри. В края на господарството живеели „ Ер голям“ и „Ер малък“. Техните значения поставени едно до друго били в творчеството – „Стани, Изправи се, Бъди!“. Също както ти учиш кученцето си, помниш ли?
- Даа!, отговори Муцун, а Черньо се повдигна на задните лапички и потвърди „Джав, Джав, Бауу“
„Ер голям“ вървял бавно и важно. Имал си здрава дръжка и обичал тежките думи – „ъгъл“, „дъб“, „мъгла“. А „Ер малък“ бил тихичък. Толкова тих, че децата понякога дори го забравяли. Но той умеел нещо специално – да омекотява думите, сякаш им слага възглавничка под звука.
Един ден едно палаво момиче тичало, подскачало с моливче из тетрадката си, спънало се и рекло:
- Ами ако „ъ“ беше малко по-нежен? И без да иска, но и малко нарочно, счупило дръжката на „ъ“. Буквата се стреснала, погледнала се и ..вече не била същата.
- Ох - прошепнал „ерът“. Станах за смях, вече съм толкова малък…И сякаш чул как всички букви му се подиграват „Фукльо! Фукльо!“
Сърчицето на Муцун отново се сви от срам и болка, защото си спомни за неговата обида.
- Спри! Не искам да слушам повече, ще се разплача – захлипа момчето, а кученцето започна да ближе брадичката му.
- Чуй, чуй какво станало – продължи ченгелчето. Вместо да се разплаче, новата буквичка изведнъж чула как думите около нея зазвучали по-мекичко. Така „черен“ станало „Черньо“, „пън“ станал „ Пеньо“, „сън“ се превърнал в „синьо видение“, а вятърът засвирил като стара песен. Тогава стария „Ер голям“ се усмихнал под мустак и написал за всичките си братя и сестри:

ПОНЯКОГА, КОГАТО НЕЩО СЕ СЧУПИ, НЕ СТАВА ПО-ЛОШО. СТАВА ПО-НЕЖНО И ПО-ДОБРО!
А малкото „ь“ заживяло между буквите като пазител на мекотата. Децата, които го пишели внимателно, сякаш оставяли по една малка милувка – сърчице в думите. „Ь“ почти не се чува, а променя всичко около себе си, като малките добрини!
Муцун и другарчето му много харесаха приказката. Момчето се затича да я разкаже на дядо си, но по пътя срещна приятелите си. Този път вместо да се скрие и да избяга от тях, той повдигна глава и им се усмихна.
- Аз наистина се гордея с Черньо, но има защо - и се провикна:
„Хей, Стани, Изправи се! Бъди!“ и кученцето бързо изпълни командите.
- А вие знаете ли какво означава това? – и момчето разпалено започна да разказва историята за двете букви „ер“ и дръжката на голямата. Децата го слушаха и накрая дори му се извиниха и ръкопляскаха.
Оттогава никой в Сегизтогичка не закачаше Муцун и кученцето му, защото знаеха, че той е надарен с дарбата да сънува.