Клончето

Автор: Мая Лалчева

Книга: Истории за Сегизтогичка

Клончето, което си намери нов дом в СЕГИЗТОГИЧКА

Една сутрин Сегизтогичка отново се събуди без часовник, но този път не бяха виновни цифрите или нотите, а ножичката, която беше застанала на пост да смени стрелките. Пролетта вече беше слязла при хората и разхвърли глухарчета по всички зелени поляни. Като малки братовчеди на слънчогледите, те затваряха нощем главичките си и понякога осъмваха целите, облечени в бял пух. Около кулата на часовника се събираха цели кълба от тази бяла „вълна“ и нямаше как накрая и той да не започне да киха. Цяла нощ часовете подскачаха от гръмогласното кихане, докато накрая ножичката се откъсна от циферблата и падна в полянката на жълтите цветчета.
Измъчена от безсънието, тя закрачи бързо из поляната и образува мрежа от пътечки, докато накрая се спря и въздъхна от умора точно пред портата на баба Керана. „Пфу, най- после да си почина и аз!“ помисли си ножичката, но точно в този момент от къщата излезе момчето „бързаче“, което закачваше всички приказки в СЕГИЗТОГИЧКА ги докарваше до белия лист.
- Хей, аз те познавам! – провикна се детето, - Ти отряза час и половина и помогна на нотичките да се качат при числата, за да дойде по-бързо Пролетта!
- Да, нямах си друга работа, та взех да помагам на хората….Как добре си живеех в шкафа на шивача. Отрежа кройката веднъж, два пъти и после цял ден си почивам. И при фризьора съм била, но такова тичане като в часовника не съм видяла. Подкосяваха ми се краката от денонощно вървене. А ти как се казваш?
- Аз съм Муцун. Но не съм кръстен на муцунките, които правя, а на „мицел“ - коренчето на гъбите и на „муцин“, който е сълзата на охлювите. Моята баба е археолог.
- Сигурно искаш да кажеш алерголог – засмя се ножичката, но нейната усмивка винаги изглеждаше заплашително, – щом знае толкова за отровите.
- Нее, тя е изучавала Природата! Цял живот се занимава с градината и с учебниците.
- Значи е ботаник . Разбрах! – рече ножичката и се завъртя, но с това отряза още дузина треви и глухарчета. Бабата видя това от прозореца и се провикна:
- Муцун, къде си? Прибирай се, че в поляната вършее смок!
Момчето се огледа наоколо, сети се, че тя вече недовижда и отвърна: „Ей сегичка, бабо, идвам си.“ Старата жена не искаше внучето и да пострада и малко се престараваше в грижата си за него. „Днес ще ашладисваме! Знаеш ли какво е това?“ „Не, бабо, слушам те.“, каза Муцун и се приготви за дълга приказка, защото знаеше, че тя много обича да разказва. „Ела, ще ти покажа“, изненада го бабата и затърси нещо в стаята. „Няма я, няма ми я ножицата. Къде ли може да се е скрила?“ затюхка се тя.
- Отвън има една голяма, да ти я донеса ли?
- Не бива, нее, ще те пореже – развика се с жената, и въпреки годините, припна и скочи на двора. Там дръпна пердето на очите си и сложи на главата не точно очила, а нещо голямо като шнорхел. „С това стъкло отпред ще виждам по-добре къде да вържа калема и къде да превържа раната на дръвчето“ и с тези думи разпали въображението на Муцун. „Как, къде, Защо?“ викаше детето и весело подскачаше около баба си. „Ей, сегичка. Ще ме спънеш.“, засмя се тя, защото само чакаше да я попита, и започна:
- Растенията не са само имена и видове, а си имат род и семейство. В гората например живее родът на „листосърдечните“ – всички носят листа като малки туптящи сърца. Семейството е нещо по-интимно, включва различни родове, но всички имат нещо общо. Например в семейство Ароматни се раждат различни деца – едни, бодливи, други мекички, но всички пазят тайна миризма. И всяка фамилия има своите „вълшебни дарове“, които се предават от поколение на поколение. В растителното царство има огромно биоразнообразие – срещат се семейство Върбови, но има още Върбинкови и Върбовкови и всички тези „плачещи“ дървета са красавици, с едва забележими нюанси. Има обаче и „кръстоски“ – наричат се така, защото се кръстосват два рода – не просто смесване, а приятелство и любов.
- Като между мен и теб ли, бабо? – обади се Муцун.
- Почти, ала не съвсем – започна отново бабата. Кръстосани видове в Природата са дори пшеницата и ябълката, розите имат хиляди разлики, защото са „кръстоски“ за цвят и аромат. Но има дърво, на чиито клони растат едновременно и сливи и кайсии и затова вече е нужно АШЛАДИСВАНЕ.
- Това дето ще ми го покажеш ей сега ли? И аз искам такова дърво – момчето вече нямаше търпение.
Тогава бабата реши да не си губят повече времето, извади от торбата едно клонче с будни пъпки и се отправиха към джанката, която растеше точно под часовниковата кула.
- Ей сегичка ще възпитаме това диво дръвче да ражда големи и сочни сини сливи.
РЕЧЕНО – СТОРЕНО: Отрязаха чист срез върху младото дърво, с ножицата заостриха клончето, което учената жена нарече калем. „Дръж тук“, каза на момчето и посочи мястото, където се съединяваха. „Много е важно да се слеят соковете!“ После внимателно превързаха „раните“, а всички останали отворени повърхности намазаха с болкит, за да не изсъхват. „Готово!“, въздъхна жената. „Сега знаеш ли какво остана? Трябва да поправим часовника, за да знаем кога ще дойде есента и дръвчето ще започне да ражда“. Погледна нагоре, за да реши как точно да върже стрелките отново и зяпна в почуда – върху циферблата светеха чисто нови златни стрелки и механизмът тиктакаше в строен ритъм. Кой ли се беше погрижил за това?

← Обратно към творбите