Очи на пеперуди

Очи на пеперуди

С ритъма на нощта плуват искрици в пещта,
прозява се Изгревът насреща.

Млечен път в какаото видях и спомних си как
сутрин на зелената морава
мъничката ми главица тайни въпроси решава:
Дали плантацията с диви ягодки да засади
или с пеперудите да се сроди?
Птиченце колибри в това време
кацна на ореха и разказа ми, че
под дървото е скрито кокалче.
Някога тук великан се спрял да подремне
хъркал страшно,като че ли мели бяло брашно,
но задала се гръмотевична буря.
Мълния от небето се спуснала
и дрямката го напуснала.
Скочил великанът като слон
да си търси подслон.
Малка пъргава сърничка
също тичала самичка.
Скрила се, без да знае, близо до него
и така останала без ръчичка.

И какво станало после? Познай?
Добре, че случката била през май.
Сто хиляди пеперуди се спуснали
от върха на ореха. Странно, нали?
Защото пеперудите не летят
по върховете, обаче тези,
които веднъж са се слели
със светлината имат очи и на крилата!
Отвисокото първата се провикнала:
- Виждам те! , но било неясно кого,
Великанът, орехът или Виктор Юго.
- Съглеждам свада!,
разтревожила се друга пеперуда.
- Ти пък? Да не си луда?
Де се е видяло цял великан
да преследва малка сърничка.
Аз съзирам тук изненада!
- Хвърлих едно око и
Няма нищо подобно!,
запърхала тяхна приятелка:
Той просто я гледаше злобно.
- Наблюдавам измама!
Сърничката не е сама. Има свидетели двама.
Тя пострада от великана!
Горката сърничка, вече дишала тежко.
- Моля ви, спрете! Стана много горещо.
А и от вашето Съзерцание,
не минава моето смело страдание.
И си тръгнала куцук – куцук сърничката,
ала носела и на сърцето си раничка.
Пеперудите тогава се засрамили
да свършат работата си решили –
обгърнали с крила крачето
и го скрили под орехчето.
Легендата оттогава съществува:
„Който открие това кокалче
никога вече няма да плаче!!
То ще се превърне в ключе от злато,
и ще носи Познание богато!“

В едно друго време,
несвършено и несъвършено,
Феята Мелиса
на пъстрата морава
седеше, пъзел си редеше.
Сложи къщичка, куче и лейка,
приседна на червената пейка,
мушна се под масата в локвата да надзърне
и …да му се не види,
същата сцена – великан гони сърна да прегърне!
Онемя!
Феята Мелиса също прозря, или по-скоро усети
как тази кълка ще стане причина
За много любови, истински и превзети.
а това ключе ще отвори само едно едничко сърце,
колкото и това да звучи като клише.
Сто лета феята си мълча,
но ето че отново долетя.
Така де, но аз откъде мога да знам,
че колибрито от увода е тя?!
Заслушах се в песента на щурците,
загледах се в Изгрева
и в една капчица роса
се отразиха еленски рога –
внукът на сърничката, която си изгуби ръчичката,
важно крачеше по моравата.
И „аз“, и Мелиса се слиса – за първи път в държавата
кралски елен демонстрираше сила
непозната за душата ми мила.
С тежки копита и величествена походка
той проби дупка в тревата, дълбока като небесата.
Наведох се и изрових чудна находка –
в шалче, завито грижливо, лежеше кокалче.
Спомних си легендата,
целунах го и то се превърна в ключе!
Тръгнах по коридора да отключа вратата
на Познанието и на Добротата,
А паричките трудът ги дава!