къщата

Къщата на куклите
Мая ЛАЛЧЕВА

Беше топъл есенен следобед и майката на София се прибираше пеш от работа. Реши да мине през парка, защото сега дърветата бяха облечени като принцеси в разнообразни шарки и тя обичаше да си говори с тях.
Разсъблечената брезичка тихичко затрепери с листа и прошепна „Време е“. „За какво?“ – опита се да попита жената, но вниманието й беше грабнато от златната корона на ореха. Тя величествено грееше над по-ниските и вечно зелени борчета, насадени в парка след миналогодишната Коледа. В този момент и почервенелите листа на срамежливата круша се смесиха в следобедния листопад. Кестените потропваха и сякаш танцуваха на асфалта есенен фокстрот, а буковата шума създаваше неповторим фон и аромат.
Задуха вятър и няколко листа се вдигнаха обратно от земята, сякаш изразяваха своя протест пред неизбежното. Тогава майката на София отново чу в главата си гласчето „Време е!“.
Изведнъж тя се сети за стикерчето, което подобно на листата, долетя незнайно как при нея: „В сърцето на града се намира стогодишната къща, приютила хиляди кукли от миналото и днешния ден. Заповядай в нашата Творилница, за да направиш своята кукла. Очакваме те с вълшебства!“.
Младата дама усети как пулса й леко зачести, а в душата си усети трепет. Може би пък точно там скъпата й дъщеричка ще отключи гласа си и най-после ще проговори, както умеят нейните връстници на четири-пет годишна възраст? София също прекрасно разбираше всичко, което казват големите, но упорито отказваше да вземе участие в разговорите. Не отговаряше на въпросите, не разказваше какво са правили в градината, а там също играеше мълчаливо, без да изразява своите емоции.
„Време е!“, каза си този път сама на себе си майката и реши след градината днес да посетят Къщата на куклите.
Стегнаха се набързо, София – както обикновено – беше усмихната и се зарадва особено много, че няма да се прибират направо вкъщи. Заклати глава в знак на одобрение, а в очите й се четеше учудване – „Нима наистина ще си направя своя кукла? Със собствените си ръце?“
Преди да стигнат до старата куклена къща минаха покрай детски увеселителен парк. На входа му бяха поставили висока фигура на Мече с шапка на полицай и медал. Ръждата от дъждовете и пиленцата, които често кацаха върху фурашката, за да си починат, бяха изрисували нещо като карта на Африка върху униформата на мечока.
“Хей! Няма да я плашиш, защото сме тръгнали в съвсем друга посока“, помисли си майката и задърпа нервно момиченцето за ръката. „Скъпи Мечо, не мога сега, имам си друга работа“, рече наум София и се загледа във върха на новите си обувки, които уверено я носеха напред.
Още при вратата на Куклената къща ги очакваха изненади. Посрещна ги Феята със синятя коса. Вместо обикновени сини калцуни, тя им подаде терлички от плат и ги поставиха върху обувките си, за да не смущават покоя на куклите.
С влизането попаднаха във Вълшебна стая – там имаше стотици кукли! Имаше порцеланови кукли – те бяха като живи и отразяваха детското любопитство като в сребърно огледало! Имаше гумени, дървени, пластмасови и от плат. Имаше кукли, събирани в колекции отпреди стотици години. Имаше в различна големина, форма и облекло, които въплъщаваха културата и националността на много народи…
София ги гледаше със зяпнала уста, ала и майка й беше не по-малко развълнувана.
Изкачиха се по извито стълбище, което още повече ги омая, и се озоваха в Изложбена зала. Тя обаче не беше огромна и студена, като в други музеи. В средата имаше старинна камина, която не беше запалена, но топлеше, както семейното огнище от бабините времена. На стената бяха подредени портрети, които малкото момиче нямаше как да познава, но майка й беше виждала в много книги. А една малко по-голяма кукла с бяла и дълга брада весело се усмихваше на детето иззад една ниша.
София съвсем онемя – майка й дори се разтревожи дали е постъпила правилно като я доведе тук, но тогава се появи Пазителката на Думите. Наричаха я така, защото в своя живот беше събрала думите на много традиции, творци и народи, беше ги съхранила в своя ум и душа, и сега ги раздаваше щедро на посетителите на Къщата. В часовете, когато нямаше посетители, тя говореше на своите кукли и те я слушаха в захлас.
Пазителката на Думите подаде ръка на София и я покани в съседната стая – Творилницата. Там имаше голяма кръгла маса, около която бяха насядали вече няколко двойки майки с деца. Разполагаха с разноцветни прежди, шарени хартии, дантелки, копчета, лепило, ножички, моливи и кокетни стъклени бутилки. Всеки имаше възможност да си избере каква кукла иска да направи, а образците бяха навярно сто, и малките творци любопитно разглеждаха. Майките също не оставаха назад, една от тях дори беше хванала бутилката така, че имаше опасност да я счупи.
Пазителката на Думите посочи на София и майка й къде могат да седнат, представи ги на останалите, и изрече:
– Мерухим, Мерухим, Мерухим! – три пъти повтори вълшебните думи, които бяха непонятни, но по-късно всички разбраха, че това са магически слова, с които можем да призовем Вдъхновението!
София чу думите и те й прозвучаха като: „Мехлем, мехлем, мехлем…“ и се сети за вълшебната кутийка, с която майка й маже раничките й, когато падне. Почувства се много добре, бодра и уверена, и реши заедно с другите да започне и тя да реди конците и да си направи своя кукла. Имаше и много бъбриви деца, които постоянно нещо питаха, обсъждаха на глас. Едно момченце на нейната възраст беше избрало черната макара и искаше да си направи дяволче.
–Това е много добре! – мъдро поклати глава Пазителката на думите. – Без него как ще познаем, че има и ангелчета? Те слизат на Земята, за да има на нея Равновесие между силите.
Пазителката на Думите свали от раменете си кашмирения виолетов шал и приседна до София, защото усети, че тя се притеснява, и показа със своите ръце какво трябва да направи.
Момичето наистина престана да си повтаря наум: „Не мога, Недей, Не, Не, Ще се изложа“ и смело хвана ножицата за ухото. Творчеството отключи у нея непознати чувства и тя бързо започна не само да реже и да лепи, но и да говори.
– Мамо, искам моята кукла да е шарена като мен! Подай ми синьото, после жълтото… А сега искам беличко. Какъв цвят е сълзата? Искам да има и една сълзичка, защото досега бях толкова тъжна…
А майката не можеше да повярва на очите и ушите си, че това е точно нейното дете.
Всички кукли, които се родиха този ден в Творилницата станаха прекрасни. Пазителката на Думите предложи на децата да си ги вземат, но едно от големите деца остави своята като подарък за Куклената къща.
София прегърна своята Пъструшка и не спираше да бърбори, а думите й бяха точни, изговаряше ги правилно.
– Благодаря! – каза щастлива майката на Феята със синята коса.
– Довиждане! Ще дойдем пак! Непременно! – обърна се и към Пазителката на Думите.
Майката на София не спираше да се радва на Чудото!
От този ден нататък нейното момиченцето научи още много думи и си служеше с тях умело и винаги на място. А когато се случеше нещо да се заблуди или пак да почне да заеква, си повтаряше: „Мерухим, Мерухим, Мерухим…“
Тези вълшебни думи извикваха в ума й образа на чудната Къща на куклите, и всички думи отново се подреждаха в стройни редици в нейната уста.