ФЕНЕРЪТ

ФЕНЕРЪТ

В къщата на Борко нямаше камина, нито дървени первази и украшения. През зимата се отопляваха с парно или понякога с електричество, готвеха с тефлонови тигани и тенджери, а за претопляне използваха микровълнова печка. На пръв поглед съвсем обикновен семеен дом, но за обитателите му беше пълен с топлина, уют и спокойствие. От всеки ъгъл се носеше ухание на билки и етерични масла, с които преборваха болежките и вирусите. Във витрините на големия шкаф на гостната се оглеждаха цяла колекция шоколадови фигурки, изработени с любов и финес. Светеха множество лампи и въпреки че Празникът с маските и тиквените фенери беше минал отдавна, таткото на Борко пазеше тяхната тиква на терасата. Всяка вечер я прибираше, слагаше я на масата и пъхаше дълбоко на дъното млака кръгла свещичка. Смешната жълтеникава глава отново оживяваше и събуждаше у всеки желанието да сподели как е минал неговия ден.
Ритуалът със запалването на Фенерът понякога включваше и забавен театър на сенките. Борко движеше своите крехки детски ръце и със заучени движения изобразяваше на фона на Светлината различни фигури – птица, зайче, вълк…Друг път майката изваждаше от калъфа своята дървена китара и свиреше мелодии от посмачкания вече учебник. Таткото припяваше, ако усетеше, че знае песента или…Най- често таткото разказваше приказки.
А напоследък се случваше така, че Борко повтаряше една и съща грешка – винаги сменяше и обуваше лявата обувка на дясното краче, същото правеше и с пантофките в градината, а там за всичко друго умееше вече да се справя сам. Таткото показваше сутрин къде има извивка от вътрешната страна, как трябва да познава коя обувка на кое краче е и въпреки всичко Борко винаги ги объркваше. Днес след вечеря мъжът се настани на големия фотьойл, всички замлъкнаха и даже тиквеният фенер смени усмихнатото си изражение. Ще ви разкажа Приказка за това как да не стъпваме на един и същи камък или как да не повтаряме своите грешки. Борко отново беше с разменени обувки и пантофки в градината, а това може сериозно да увреди походката му. Ако внимателно слуша приказката и я разбере може би ще успее да ги обува правилно, защото съм му показвал хиляди пъти как става това. И така…

Камъчето Спънка и момиченцето Мила

Мила била малко момиченце и живеела в едно слънчево малко село. Тя винаги се усмихвала и радвала всички, но освен това била и много разсеяна. Всеки ден минавала по една малка пътечка към училището и винаги, ама абсолютно всеки ден се спъвала в едно малко камъче. Камъчето се наричало Спънка, защото всички се спъвали в него. То си мислело, че е много важно и че това му е работата.
Една сутрин отново минала и се спънала в него, но този път не заплакала , а избухнала в смях.
- Ех, Спънка, пак ли ти? Няма ли кой да те премести най-после?
И за първи път камъчето отговорило с човешки глас:
- Аз ли трябва да се местя? Ти си тази, която не внимава и не гледа къде стъпва.
Мила била изумена и ахнала:
- Ти можеш да говориш?
- Мога, разбира се. Аз съм тук, за да ме виждаш и да научиш нещо от това.
- И какво е то? – замислила се Мила
- Първо: спри за миг и се огледай. Не бързай!
Второ: ако ме видиш тук, избери друга пътечка, заобиколи.
И трето: ако се спънеш, не се сърди на себе си, просто следващия път опитай да минеш по друг начин.
- Разбрах! – засмяла се Мила. Това е да внимаваш, да не повтаряш грешките и да си прощаваш. Макар че била малка Мила много добре научавала всички поуки.
- Точно така – затропало гласчето на Спънка. Камъчето леко се търкулнало напред.
На следващия ден момиченцето тръгнало отново на училище. Отдалеч забелязало същото камъче, преместило стъпката си една педя встрани и за първи път не се спънало. Камъчето извикало радостно зад нея:
- Браво! – извикало то и се преместило още по- встрани, защото вече нямало на какво да научи Мила.
А тя всеки път щом направела някаква грешка се сещала за своето камъче Спънка и търсела какъв е урокът в новата ситуация.

Искаме още! – майката на Борко стана и ентусиазирано запляска с ръце. Тиквеният фенер се изчерви от въодушевление и отново си върна усмивката. Детето също хареса Приказката, но през цялото време докато се слушаше се притесняваше и следващия път да не обърка пак извивката на обувките. Скочи и отиде бързо в коридора и прегледа всичките си чифтове, подреди ги по цвят и големина и избра най- трудните за връзване и обуване. Запомни веднъж завинаги как се познават лява и дясна и никога вече не ходеше с разменени обувки.
Разказът за Спънка и Мила имаше и още един ефект. Всеки ден на връщане и отиване към детската градина Борко преместваше по едно камъче по пътечката в двора. Така никой вече не се спъваше сутрин, а цветята бяха щастливи, защото получиха каменни пръстени за украса.