МРАВКИ

 Въпреки че историята на Врабчо Страшников завърши тъжно в края на книгата „Дружба завинаги“, по желание на някои големи и много малки деца неговите приключения продължиха в разказите за коня Арго. Подарявам ви още една приказка, този път за:

БУРКАН ЗА СПАСИТЕЛИ

Беше дъждовен ден, досущ като днешния, в който няма много какво да направиш, освен да се скриеш на сушина, но Врабчо Страшников избра друго. Той се мушна между капките и кацна точно на ръба на стария варел. Там дядото на Жорко беше измислил как да събира водата от улуците на старата къща, за да има повече за поливане през лятото. Врабчето се подпря на едното си крило, застана малко накриво, но така нямаше опасност да падне и започна да наблюдава и да чака някой да се появи.
По същото време едно малко водно конче, което обожаваше дъжда, танцуваше около една локва и се радваше на кръгчетата, които капките образуват. „Това са писма“, мислеше си то, „които небето праща на нас и на хората, но много малко от тях имат време да ги четат“. И стоеше като малък вертолет над локвата, за да не пропусне нито едно от писмата. Водното конче не знаеше, че самото е приказка! То сякаш не просто лети, а рисува във въздуха – спира, задържа се, после внезапно сменя посоката, като че ли знае някаква тайна, която другите насекоми не знаят. Интересно е, че на английски името му е „dragonfly“ – „драконова муха“, а на руски – „стрекоза“, а нашето обръщение е много мило и пълно с обич. Защото водното конче е като граница между водата и въздуха, между тишината и движението, между играта и труда…Все едно преминава през световете – тихо и естествено, а крилата му светят дори в дъжда.
Врабчо веднага хареса водното конче и му се прииска да си поиграят. Покани го да си хапне от неговите семена, защото не знаеше точно какво ядат водните кончета, но в този момент и двамата чуха едно слабичко „Помощ! Помощ!“, което идваше някъде от другия край на къщата. Излетяха незабавно натам, но първоначално не можеха да видят нищо. Приятелите се издигнаха нависоко, направиха по няколко лупинга, за да огледат на всички страни и тогава го видяха. Между цъфналите лалета бабата на Жорко беше забравила един буркан. Висок двулитров буркан, в който обикновено прави мед от глухарчета, но сега вероятно го беше оставила, защото е бързала да се скрие от дъжда. Знае се, че бабите не могат да избягат и използват хитрости, за да не се намокрят – като например хвърлят всичко, което им тежи и се „забулват“ – покриват главата си с каквото им падне. Та в този голям буркан дъждовната вода беше завардила цяло стадо мравки, които първоначално също са искали да се приютят. Или са били привлечени от сладостния аромат на мед , но вече започваха да се давят.
Жабите крякаха и допълнително всяваха паника, защото за водното конче и врабчето дори лалетата бяха високи като дървета и нямаше как да се хванат за тях и да спасят мравките. Тогава Страшников реши да повика на помощ своя приятел Жорко. А момчето само това чакаше. Бързо обу гумените си ботушки и облече жълтия дъждобран, въоръжи се с пръчка и хукна към двора без да предупреди никой.
Момчето погледна в двулитровия буркан и отначало помисли, че мравките се давят една друга, спасявайки се с цената на смъртта на други. Тази мисъл го отблъсна и Жорко реши да не се намесва. Разсея си из двора да търси охлюви, но след малко водното конче сакаш му прошепна на ухото: „Живи са!“. Затича се отново към буркана и учудването му беше голямо: мравките наистина бяха живи. Нещо повече, те бяха образували нещо като остров, пирамида, в която едни се поддържаха от други, закрепяйки се на повърхността като цяла колония. Приятелите затаиха дъх и започнаха да наблюдават. Тези на дъното всъщност бяха потопени от водата, но не за дълго. След малко мравки от горния слой ги заменяха и доброволно се спускаха. Уморените се качиха нагоре, без да бързат и без да бутат останалите. Никой не се и опитваше да се спаси пръв. Напротив, всяка от тях се стараеше да заеме най-трудния пост.
Тази координация на спасителната акция беше трогателна и момчето не можа да устои – внимателно пъхна пръчката си в буркана, сякаш подава ръка. Виждайки спасение, мравките започнаха да излизат една по една, без да покажат никаква паника. Всичко вървеше добре, докато една от тях, изтощена от „плуването“ и катеренето се подхлъзна и падна обратно във водата, без да стигне до ръба. И тогава се случи Чудо! Последната мравка, почти отвън, внезапно се обърна. Спусна се към първата с вик „Дръж се. Няма да те оставя!“ Тя се гмурна във водата, здраво прихванала давещата се, но не можа да я издърпа сама. В този миг водното конче се приближи много близо до тях, направи вятър с крилата си, бурята разплиска водата и двете мравки се оказаха на ръба на буркана, откъде спокойно можеха да полазят към земята!
Тази случка беше по-поучителна от много книги и измишльотини на бабата на Жорко и той никога не можа да забрави как мравките бяха единни и си помагаха. Завинаги щеше да помни как водното конче за малко щеше да стане жертва на бурята в стъкления буркан.
Врабчо Страшников също не остана безучастен. Той подаваше листа на спасените мравки, помагаше им да се изсушат и да се скрият от дъжда. Дори лалетата бяха разтворили своите чашки като чадъри, докато най- после дъждът спря и Слънцето се усмихна на всички.

По материали от Интернет за живота на мравките