Снежният човек

Снежният човек

Наближаваше Коледа, но все още нямаше сняг. Ния стоеше до прозореца и викаше снежинките. Спомняше си как като съвсем мъничка се страхуваше от бялото нещо, което и пречеше да върви. После свикна със снега. Обичаше заедно с децата от блока да се пързаля и да правят снежен човек. Тази година обаче още нямаше нищо – нито студ, нито бели пъртини и пътечки сред тях. Ния притискаше нослето си до прозореца, притвори очи и реши да си нарисува всичко, което не можеше да види.
Тя обичаше най- много водните боички. Моливите се чупеха, флумастерите цапаха, имаше всякакви измишльотини като четка пълна с вода, изтриване на картинката с химикалче и други подобни. Най- много си харесваше водните бои и дори се научи да ги смесва, да пробва с нови и различни цветове. Снежният човек обаче беше бял, не и хрумваше как да го изобрази, без да го изцапа, без да го развали. Така реши първо да си го очертае с молив и след това да оцвети рисунката около него. Всичко вървеше добре, докато не стигна до шапката на снежния човек. Тогава ръката и някакси се подхлъзна, четката се тупна върху главата и стана едно огромно оранжево петно, защото носът - морков се разтече. Снежният човек сякаш се разтопи от срам и унижение, а Ния се разплака. Дълго време не можа да се утеши и се ядосваше за рисунката, докато не реши, че не е виновна тя, а шапката. Ами да, разбира се! Защо му е на снежен човек шапка, пък дори и шал? Нали така ще му е горещо и ще се разтече. Замисли се и взе всичките си книжки за Коледа, зима и снежен човек. „Наистина идиотско!“ – почти извика Ния. Навсякъде имаше шапки, най-различна мода и на никой не му пукаше, че така Снежко ще изчезне по-лесно и по-бързо. Изтощена от толкова въпроси и търсене Ния най-после заспа.
• Хей, събуди се, идвай да играем – някой я ощипа и тя подскочи насън. Малко истинско снежно човече скачаше до нея и я предизвикваше. – Много си пораснала, малка Ния. На колко години си вече?
Снежко не преставаше със закачките и когато дори чаршафите станаха мокри от въртене, Ния стана и го погледна изпод вежди.
• Престани! Цял ден се занимавам с теб, защо се върна? Аз вече спя!
Човечето изведнъж стана много сериозно и даже заприлича на старец.
• На колко години си вече, Ния? – попита отново.
• На три. А ти?
• Аз съм на три пъти по триста. Не се шегувам, по-стар съм дори от твоя дядо, каза Снежко и отново се натъжи. Спомни си как се роди за първи път. Едно малко момиче в далечна страна, където почти винаги е зима, забрави на двора малката си червена гумена топка. През нощта заваля сняг и тя се покри в бяло. Престори се на тяло и топката затуптя като истинско сърце. Сутринта детските ръце украсиха човечето, а то се отблагодаряваше с нови и нови игри. „Така беше“, отнесе се отново Снежко. Оттогава бяха минаха много зими и всеки път децата се радваха на неговото присъствие в двора или в гората. Организираха се даже състезания за най-добре направен снежен човек, рисуваха го във всички реклами за зимни спортове и хората забравиха, че той е студен.
• Аз съм мноооого стар човек, Ния!, каза Снежко и този път наистина гласът му беше пълен с болка и тъга.
• Всеки път заставам гол пред вас и гуменото ми сърце умира от страх винаги, когато някой се опитва да ме прегърне, защото ще се разтопя.
• Но ти си наш! Всички те обичаме! – захлипа на свой ред и Ния.
• Наистина ли? – Снежко се извъртя и сякаш искаше да я прегърне сам. Аз реших, че не ме помниш. Минаха много години от нощта, когато забрави гумената си топка. Щом е така, ще се върна и тази година!, каза човечето.
• Винаги ще те обичам! майката на Ния, която също носеше снежно човече в сърцето си, реши този път да не я буди от дългия сън. Излезе на двора и направи голям човек от снега, който тайно беше навалял.
Щом ги видя Ния извика през прозореца:
• Мамо, мамо! Той не трябва да има шапка и шал! Ще се разтопи!