Под сянката на дъждосвирец

Под сянката на дъждосвирец

Балконът на апартамента от седми етаж отново е окичен с чудни цветя. Всяка бяла саксия е родила множество пъстри теменужки – малки засмени цветчета с по пет листа. Малка шушулка в средата събира семенцата – там е скрита способността им да оцелеят и да се раждат отново и отново. Как обаче насред горната поляна на далечния горски парк е поникнала също такава нежна и фина теменужка? Как успява да цъфти и да ухае далеч от белите саксии и удобния балкон?
Малкото птиче, наречено дъждосвирец, защото пее под дъжда, направи това. Всяка сутрин той прелиташе над терасата, където живееше Ния. Присядаше и се любуваше на тишината. Понякога подхващаше своята песен и без дъжд, но после отлиташе бързо към далечния парк, защото в града не беше безопасно за него. Така изхвърча и този ден. В устата си беше скрил семенце от цветята на балкона. Замечта се някога да има цяла купичка с такава закуска. Ала птичето бързо забрави за мечтата си и отвори уста, за да запее безгрижната песен „Ми – ла –ре – сол – си – ми“. Мелодията украсяваше росната поляна, но семенцето падна от устата на дъждосвиреца. Той се озърна, погледна назад, и встрани, но не можа да го открие. А песента му в това време наистина извика дъжда. Цяло ручейче се изсипа по гръбнака на неговата човка и водата зарови семето дълбоко в земята.
Бяха необходими само няколко дни и малкото зърно се разпука, жертва се, за да поникне малко коренче. То също набираше сили и проникна през почвата, за да излезе на повърхността. Така при следващата си обиколка, малкото птиче дъждосвирец разпозна в тъничкото стъбълце на теменужката своето семе. Зарадва се и реши да не го изоставя, а да се грижи да порасне голямо и красиво цвете. Това обаче не беше лесно, защото жаркото слънце изгаряше всичко, миг подир миг. Тогава на птичето му хрумна почти гениална идея – ще пази растението със своята сянка!
Всеки ден идваше на поляната и заставаше над стебълцето, а то постепенно пусна листа, оформи венчелистчета, растеше стройно и заприлича на сестрите си от белите саксии. Дъждосвирецът сменяше своите сенки според утрото и винаги угаждаше на своята любимка. Преобличаше ги, после ги подреждаше като в гардероба на театър – там имаше мека като памук сянка за прохладните дни. До нея закачаше дебелата вълнена сянка за горещото пладне, дантелената обличаше по залез, а копринената сянка слагаше, когато очакваше, че ще завали. Така цветето живееше винаги със сянка над главата си и се чувстваше като у дома. То дори не подозираше колко трудно и уморително за приятеля му е това „преобличане“. Докато един ден се разтвори, срамежливо погледна към птичето и се усмихна като истинска теменужка! Кратко беше това тяхно блаженство, но и двамата вече знаеха, че това е Любовта!
А когато Ния от седми етаж стана толкова голяма, че да може чете, разказваше тази приказка на своите деца и добавяше: „ Друго нещо е това!!!! „