Необичаен гост

 1. НЕОБИЧАЕН ГОСТ

Най - много от всичко Ния мразеше да спи след обяд. Въртеше се, скачаше от леглото, подреждаше всичките си плюшени играчки до стената, и започваше да ги лекува. После пак ги разхвърляше из стаята. Сърдеше се, че не искат да си играят с нея, а я гледат с ококорени очи. Друг път взимаше една книжка с приказки, после втора, след това друга…Редуваше ги, докато не решаваше, че знае всичките приказки наизуст. Така веднъж прегърна дебелата и пълна с картинки книга „Приказки от цял свят“, която обичаше най-много. Отвори последните страници и бавно започна да си къса от тях парченца. Навиваше си хартийките на пръстче и наричаше: „Палчо, Палчо Показалчо, и ти Безименен, стига спали…“В същия този момент книгата се изправи върху двете си твърди корици и застена с човешки глас:
- Ох, болии! Ама много ме боли вече! Престани! – книгата застена, а Ния я погледна учудено.
- Не знаех, че можеш да говориш. Аз също мога да говоря, но големите често не ме разбират. Гледат ме само в устата и това ме измъчва. Страх ме е, затова си мълча.
- А ти не искаш ли да заспиш? – попита приказната книга. Аз винаги ти разказвам не една, а много истории. Всичките вълшебни и с добър финал.
- Страх ме е, че ако заспя и няма да се събудя същата. Ще изгубя много от времето си за игра, за рисуване, за хапване…Не обичам да спя, извика този път Ния и захвърли цялата книга заедно с навитите хартийки извън леглото.
При този удар страниците се сблъскаха с открехната врата и я отвориха. Бабата на Ния винаги оставяше пролука, за да я поглежда скришом докато заспи. Този път през широкото отворената врата пропълзя Страхът на детето и го заговори с най-нежен глас:
- Здравей! Аз живея с теб, в теб и около теб! Предлагам ти да станем приятели.
Ния се огледа и реши, че някоя от плюшените играчки иска да си поиграят, но Страхът настояваше.
- Не можеш да избягаш от мен. По-добре е да бъдем другарчета.
Тогава малкото момиче се обърна и започна да разпитва:
- Ти ли си „нещото“, което засяда като пластелин сутрин в гърлото ми, защото знам, че мама и тате излизат и ме оставят чак до вечерта.
- Аз съм. Но ти знаеш, че винаги се връщат и трябва да отидат работа. Така те пазя да не заплачеш.
- Ти ли си „нещото“, което ме сграбчва за шията вечер, когато става тъмно и трябва да остана сама в стаята.
- Да. Казват, че на страха очите са големи, а аз нямам очи. За това те хващам и в светлина, и в мрак. През нощта трябва да спиш и да си почиваш, за да пораснеш голяма.
Ния се завъртя весело, защото този път не се уплаши от „нещото“. Представи си го като голям сапунен балон, а тя много обичаше да играе в двора със сапунени балончета. Усети, защото беше още малка и не можеше да разбира всичко, че този Страх е добричък, защото се опитва да я предпазва. Ако го нямаше, щеше да скача от най-високата пързалка и да пада лошо. Може би ако не изпитваше страх от болката щеше да изяде всички бананчета от хладилника, но вече знаеше, че така ще я заболи. Момичето хвана сапунения балон с ръчичка и леко подухна с уста. От това обаче той не се пукна, а просто излетя през широко отворената врата.
Тя се повъртя още малко в леглото и заспа непробудно 3 часа! Толкова много не беше спала даже в детската градина!