Капчица

Капчица

Тази капчица се роди в очите на малката Ния в един много топъл и уютен есенен следобед. Листата се препъваха по пътечката към блока, а кестените подскачаха от високите клони, търкулваха се и се опитваха да се скрият в храстите. Ловките ръчички на децата не ги оставяха да скучаят дълго и всеки по реда си отиваше в нечия колекция. Днес Ния реши, че ще прави представление и застана точно в средата на голямата водопроводна шахта, защото тя много и приличаше на сцена. Приготви се да пее пред няколко майки, които бяха насядали по пейките. И изведнъж ….Изведнъж от очите и потекоха сълзи. Капчица по капчица – сълзите напълниха шепите, които се опитваха да скрият лицето. Гласът се извиси, но вместо красивият звук на детска песничка, се чу рев и ридание.
• Тя плаче от радост – другарчетата и се опитваха да оправдаят Ния, защото тя беше обещала никога да не реве с глас.
• Тъжна е – гадаеха майките, които бяха станали от пейките и тичаха към „сцената“, за да успокоят детето.
• Хм, Хм, Амчи това е от инат. Знаеме си я Нийка – провикна се една баба от първия етаж. – Тя винаги така си прави.
• Сигурно я боли нещо. Болна е – един татко вече беше запретнал ръкави и искаше да я пренесе до вкъщи, но Ния заплака още по-силно и той безпомощно я остави. И сякаш заплака и той…
• Може да е от смях, намеси се някой. И на мен така ми се е случвало да ме хване смях, та чак да ми потекат сълзи.
• Сигурно се страхува, ядосана е – нейните родители задъхано обясняваха – Ния никога не плаче така без причина. Някой и е направил нещо! – и извадиха цял пакет кърпички, за да я бършат и подсушават. Но…вече беше късно. Сега беше време да извадят чадър, за да се скрият от гигантските сълзи на Ния. Последната капка преля водопроводната шахта, тя изведнъж се отвори, а водата потече като бурна река. Стихията заля първо дворчето зад блока, после се стече по улиците на големия град и преди да покрие площада едно детско желание „Гладна съм! Искам да ям“, скрито в хлипането на Ния, преобърна събитията. Големият червен чадър изведнъж се превърна в огромен кораб, в който скочиха първо всички деца, после майките и татковците. После се качи кварталната църква, след нея се дотътри и кметството, къщичката на обущаря също понечи да се спаси в червения чадър, но кооперацията я изпревари и зае място отпред.
Оказа се, че капчиците солена вода, които се стичаха от очите на гладната Ния, са предизвикали наводнението. Но ако не беше така, градът е щял да потъне в подпочвените реки, които се преплитаха под цялата територия и околностите чак. Така плачът и „корабът“, който сътвориха родителите на Ния, спасиха всички! И сега все още може да се види, особено когато месечината още не е узряла и хората спят, голям червен чадър, който е понесъл целия град към нови мечти и хоризонти.