Градинка от моливи

Градинка от моливчета

Не вярно, че децата не се страхуват от Самотата! Боят се и още как. Нищо, че умеят да превърнат и най-скучното занимание в забавление. Нищо, че могат да работят по осем часа на ден в пясъчника и не само там. Винаги в съзнанието им има поне един таен или явен приятел, а Самотата е едно такова голямо и неприятно животно, с което е трудно да се сдружиш.
Този ден Ния също нямаше с кого да си играе. Скуката я обгърна като дебело одеяло и сякаш не можеше да си покаже носа, за да вдиша свеж аромат. Куклите я гледаха безразлично, „Легото“ не искаше да се подреди само, а моливчетата и флулмастерите се търкаляха мързеливо на масата. Момичето стана от леглото, облече си лятната рокличка с изрисувани котета, върза русата си коса на опашка и остави няколко вълнички да се люлеят над ухото. Вече беше пораснала – цели пет и половина години и умееше с много неща да се справя сама. Реши първо да си нарисува нещо и след това да подрежда стаята и затова натопи пръстчетата си в свежо разбърканите бои. Обичаше да си представя, че пръстите и са моливи, с които да очертава големи фигури – кръг, целувки, триъгълници и сърчица. Добре, но понеже ноктите винаги бяха изгризани до кокал, изведнъж показалците и кутретата отказаха да работят. Ния изпусна боичките, защото я заболя. Разхвърли рисунките и едва не се разплака. „Вижда му се свършокът…“повтаряше си тя, защото беше чувала баба и да казва така, когато и е трудно.
Захвана се отново с рисуването, но този път посегна към моливите. Подреждаше си ги по цвят, защото имаше цяла кутийка с много нюанси. Нареди три зелени, две жълти, смеси ги със сините, но и това и омръзна и обърна кутията. „Ехаа, че аз така мога да си направя цяла градинка от моливчета!“, реши тогава художничката. Грабна няколко и ги насади в саксията с теменужки. Внимаваше да ги мушка винаги с острото надолу, защото реши, че така главичката ще се превърне в корен, а графитът ще избуи като корона на дърво. Други моливи пъхна в голямата кошница за плюшени играчки, като се надяваше от тях да пораснат нови флумастери. С пастелите пък си нарисува дама на пода и върху всяка цифра настърга с острилката „стружки“, които да разцъфтят. И зачака!
Времето обаче минаваше без да има никакъв видим резултат от саденето. Ния поседя на столчето половин час - необичайно дълго за малко момиченце, докато накрая се умори да гледа. Задряма, и в този момент всички котки от роклята и изведнъж заслизаха с бавни стъпки към масата с рисунките. Лилавото коте се захвана с тъмните моливи, подхващаше ги с лапички и изгризваше неподострената част. Зелената котка разсипваше „обелки“ от острилката и с езиче ги залепваше върху наранената страна. После друго коте разресваше с нокти върха на моливчетата и така те наистина заприличаха на цъфнали маргаритки! Мацетата използваха попивателната за валяк, с който оформяха лехите, а голямата сива гума се превърна в стълба, по която новоиздокараните моливи слизаха и се качваха на масата. Там ги чакаха други котета, слезли от шарената рокля на Нийка, и с нокти и зъби ги подготвяха за ролята им на цветя.
Очите на детето вече започнаха да се отварят, героите забелязаха това и побързаха да се върнат по местата си. Муцунките отново насядаха по крачетата, а моливите наскачаха в голямата дървена кутия. В бързането и няколко дребни пастелчета се мушнаха там, а няколко дървени маргаритки останаха върху масата, за да я украсяват. Ния погледна самодоволно „Градинката от моливчета“, изтупа рокличката си, пооправи прическата си и се врътна към коридора, за да потърси някой, с когото да сподели чудния си сън!

•