Без да искам

Без да искам….

Цял ден днес Ния беше с баба си и се умори да отговаря на въпроса: „Каква ще станеш като пораснеш?“, „Реши ли вече? Какво ще правиш като пораснеш“…Момичето показваше белите си зъбки в малко фалшива усмивка и казваше: „Учителка, Докторка, Фризьорка…“. Обръщаше гръб на баба си, защото на нея сега и се играеше. Можеше още сега да е лекарка и превързваше крачето на коалата. Или пък да бъде учителка и пишеше шестици във въображаемите тетрадки на играчките. „Защо всички искат да порасна?“, чудеше се детето. „Аз и сега имам толкова много работа! Като стана голяма сигурно вече няма да ми се работи“ , помисли си тя се отдалечи. Зае се с нещо много по-приятно, каквото беше хапването.
Ния много обичаше да яде и независимо от упреците, че не може по всяко време и колкото си иска, винаги беше гладна. Никъде не и личеше, че обича да яде и преяжда, защото през останалото време, тичаше и играеше. Тази страст обаче не минаваше и днес отново дойде. “Искам това…Искам и това…“ – желанията се препъваха да идват, а бабата не можеше да ги удовлетвори. „ Може ли още малко торта ?“, старата жена се мръщеше, но даваше, какво да прави като я обичаше толкова много „Още сладолед!“, и сладоледа пристигаше. „Още, и още, и още…“ желанията не спираха и сякаш нямаше кой да каже край! Докато изведнъж самата Ния се отказа от играта. Изяде всичко, стана и тежко и тръгна към банята. А там подхвана друго забавление. „ Подхлъз, подхлъз …“ - чехлите се превърнаха в летни кънки. „Пускам, пускам, пускам! – сапунчето се престори на снежна топка и Ния замеряше с него всички ъгли. „Стига вече! Няма ли да спреш!“ – положението стана опасно и бабата се намеси. Прегърна внучката си и я отнесе в стаята да я облече.
Лудориите този ден обаче не спряха. Детето се скри в гардероба и започна да си избира дрехи. После изсипа целия кашон с чорапи и започна да ги разхвърля из стаята. „Муш, муш, мушмули“, пееше си Нийка и мушкаше ръката си във всеки чорап. Вратата стоеше отворена, за да може бабата да я наглежда, докато прави нещо в другата стая. Неочаквано момичето скочи, бутна вратата и побърза да хвърли ключа. Даже не видя къде падна той. Тя първо се огледа, разбра какво е направила и седна победоносно на леглото с кръстосани крака като артистка. Реши, че и е много хубаво така, на свобода, без бабата, която да и се кара. След малко се разтревожи защо никой не я търси и погледна плахо през ключалката. Светът навън и се стори далеч по-привлекателен от разхвърлената стая. А и топлия нежен глас на възрастната жена започна много да и липсва. Ния задърпа дръжката на вратата, за да отвори и тогава почувства, късно уви, че няма да може. Заключила се е сама и не знае къде е ключа! Ами сега? Детското сърце затупка бързо от страх и безпокойство. Разплака се на глас, паниката я сграбчи и завика отчаяно: „Бабо, бабо! Аз без да искам…Ела да ме спасиш!“ Жената през цялото време беше стояла от другата страна на вратата с резервния ключ в ръка. Чакаше Ния да се налудува, да пусне всички „Няма, Няма, Нее…“ и да се успокои. Щом отключи, двете се събраха в дълга прегръдка. Бабата изтри сълзите на внучето, а то задъхано започна да обяснява: “Аз исках просто да затворя, за да не духа, бабо! Вратата сама се заключи.“ Жената едва сдържа смеха си и рече на Ния със строг тон:
• Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се случи, миличка! Винаги казвай истината! Хайде сега, без да искаш, събери всичките чорапчета и ги подреди в шкафа.
И на детето му олекна, „Пус, пус, пускам те…“ чорапчетата летяха към гардероба, а с тях си отиваха и тежките чувства на вина и на страх. Скоро стаята стана като нова!